17 август, 2011

Абстиненция

Имам много за казване, а малко думи. Повечето не са просто думи, а чувства, преживявания... Минути и часове, в които част от мен се е изгубила и вероятно никога няма да намери обратния път. Искам да запомня всеки детайл, а колкото повече време минава, толкова повече ми се струва като един миг... Като сън, от който съм се събудила.
Ако ме познавате достатъчно добре, ще знаете, че винаги обмислям всяко нещо по десет пъти, преди да се заема с него. Точно тези десет пъти пропуснах, когато в главата ми се появи онази мисъл. "Знаеш, че ще харесаш някого, когато той чува дори думите, които прошепваш съвсем тихо."
Отдалечила съм се толкова много от всичко, което някак си ми е било близко, че единственото, което мога да правя в момента, за да съм отново в онези няколко дни, минути и часове, е да правя хартиени птички и да се надявам да направя достатъчно, за да мога пак да се върна. Не мога да стоя за дълго сама. Трябва да говоря, да правя нещо... Съзнанието ми отказва да приеме всичко за просто адския спомен и непрестанно продължава да ме тормози, измисляйки какви ли не странни идеи.
Абстиненция - това е. Неспособността да приемеш, че можеш да живееш без дадено нещо. Дишането е надценявано. Има доста по-важни неща от него. Трябва да бъда някъде, правейки нещо, иначе ще се побъркам между четирите стени на стаята, която представляваше моето най-близко място. Сега е просто четири стени, които ме държат вътре, докато всичко, което искам е да бъда навън. Чувствам как мислите ми отекват в стаята и трябва някак да ги заглуша. Но силната музика не ми помага особено, защото тя ми връща толкова много спомени, че... Тишината ме влудява, музиката също. Зная, че ще мине, но ми се ще някак вече да съм в онзи бъдещия момент, когато тази седмица ще бъде просто спомен, към който ще поглеждам с усмивка. И в същото време искам това адското чувство да си остане с мен завинаги.

Няма коментари: