20 август, 2011

В плен на самата себе си [втора част]

Събудих се, когато вратите на купето се отвориха. Не бях сигурна колко дълго време бях прекарала в сън. Двете хлапета, които бяха с мен тъкмо излизаха, а влакът беше спрял да се движи. Чудех се дали не е време да сляза, но в същото време най-сетне имах цялото купе за мен и проклетата ми съвест. Можех да избягам от присъствието й поне за още няколко часа. Докато около мен беше тихо, можех да се преструвам, че не чувам обърканите си мисли. Заслушвах се в шума на влака и всичко друго изгубваше смисъл. А там, навън, сред всички онези непознати - беше твърде страшно. Признавам, че имаше нещо страшно очарователно да си сред хора, които си нямат на идея кой си, какво се е случило с теб и как си се озовал на дадено място. Още по-очарователно ми се струваше това, че тях не ги беше грижа. Погледът им се спускаше към мен само за миг и после ме подминаваха, без дори да запомнят, че някога са ме срещали. Беше толкова лесно да съм сред тях, но пък трябваше да търпя всяка една мисъл, която прекосяваше съзнанието ми, а тази част никога не ми е била любима. Ето защо останах на мястото си, а влакът продължи по пътя си.
Защо ли ми трябваше да бягам? Какво ли правеше Той? Дали мислеше за мен или вече ме беше забравил?
Въпросите ме поразиха като светкавица. Потръпнах, спомняйки си онзи миг, когато силните му ръце бяха обвити около тялото ми, оставяйки горещи следи по кожата. Обвих ръце около себе си в опит да си върна същото онова усещане, но не можех. Кафето отдавна беше свършило, а аз исках още. Не исках да заспивам. Всъщност обичах да спя, но на сутринта преди да се събудя вече дочувах обърканите си мисли и ми трябваше време, за да ги напъхам обратно в дъното на съзнанието си, където им бях отредила специално място.
Липсваше ми. Всяка една частица от мен помнеше нежния му допир, тембъра на гласа му, докато шепне името ми, аромата на парфюм по кожата му, който все още можех да усетя и върху себе си. Никога до сега не бях чувствала толкова силно липсата на някого. Бях прекарала само една нощ в обятията му и някак това да чувам бързия ритъм на сърцето му беше дало смисъл на живота ми.
Прехапах устните си толкова силно, че да усетя болка. Не можех да си мисля подобни неща. Никога досега не ме беше грижа за когото и да било. Тръгвах си и забравях. Но онази негова усмивка не желаеше да напусне съзнанието ми. Имаше нещо в нея, което превръщаше спомените ми в нещо, което не исках да забравям. И в същото време знаех, че ако не забравя, ще боли твърде много. Сърцето ми отново биеше бързо, а сълзи изпълниха очите ми. Опитвах се да дишам дълбоко, но вместо това се борех за следващата малка глътка въздух. Потръпнах отново и след миг усетих как влакът спира. Изправих се, избърсах сълзите си и побързах да сляза веднага щом пристигнахме на гарата.
Нямах ни най-малка представа къде се намирам, а и нямаше значение. Побързах да изляза навън и завървях по улиците на града. Невероятно е как сред толкова хора, минаващи покрай мен, аз все пак бях сама със себе си. Бързах, без да зная къде отивам. Вече не се опитвах да избягам от него, а от съвестта си. Изтезаваше мислите ми до последната, разкъсваше душата ми, а аз бях принудена да я търпя. Ако можех, бих я свалила като дреха от себе си и бих я захвърлила, но не е толкова лесно. По принцип сложните неща не са ми по вкуса и досега успявах да избягам успешно от тях, както онзи ден, когато за първи път напуснах четирите стени на стаята си, която честно казано беше започнала да прилича повече на затвор, отколкото на каквото и да било друго. Беше лесно да избягам, без да нося нищичко със себе си. Смених номера на телефона си и сякаш с това вече бях друга. Не исках да имам нищо общо с миналото си, нито с хората от него. А и бях почти убедена, че повечето от тях ще са ми благодарни, защото нямаше непрестанно да търпят настроенията, думите и особено грешките ми.
Погледът ми внезапно попадна на млад мъж, чиито очи бяха сини, като неговите. Кълна се, дъхът ми спря. За няколко секунди не ми трябваше да дишам, стига да знаех, че това наистина беше той. Едва миг по-късно осъзнах, че освен цвета на очите, нищо друго не беше същото и сърцето ми се сви болезнено при тази мисъл. Прехапах отново устни и продължих да вървя, но съзнанието ми продължаваше да търси неговото лице сред това на всички онези непознати. Не ми харесваше. Бях свободна, независима и неконтролируема, преди да го срещна. В точно този миг обаче не се чувствах така. Бях зависима, изгубена и в плен на самата себе си. По дяволите!
Обърнах се назад и забързах към гарата. Не можех да остана и секунда повече на това място, след като бях оставила част от себе си при него. Трябваше някак да си я взема, а не бях сигурна дали това ми беше по силите. И все пак... Трябваше поне да опитам.
Побързах да си взема билет и се качих на влака в последните няколко секунди преди да изсвири и да потегли. Не успях да си намеря празно купе само за себе си, но пък нямах против да остана при едно момиче, което изглеждаше на моите години. Вероятно нямаше да имам проблем с това да остана при него, тъй като изглеждаше дори по-замислено от мен. Седнах на седалката срещу нея, точно до прозореца и видях, че гледа навън. Беше безопасно да я оглеждам, защото нямаше опасност и тя да стори същото. Имаше дълга къдрава коса с кестеняв цвят и може би едва забележим златист отенък. Очите й бяха светли, но не можех със сигурност да определя цвета. Усмихваше се едва забележимо, докато гледаше навън през прозореца. Преминавахме бързо покрай поляни и гори, а имах чувството, че стоим на едно място. Времето минаваше толкова бавно. Струваше ми се, че сякаш е спряло, докато тя не извърна поглед към мен.
-Къде отиваш? - запита с тих глас, сякаш не искаше да прекъсва мислите ми. Предполагам изглеждах замислено, защото също като нея бях започнала да гледам навън и се опитвах да не си припомням колко много ми харесваше идеята, че може би той ще ме чака.
-Връщам се. - отговорих, щом срещнах погледа й. Предположих, че може би съм прозвучала недружелюбно, затова се усмихнах едва.
-Разбирам. - каза ми тя. - Не ти се говори.
-За всичко друго, но не и за това. - поправих я. Тя се засмя, а после погледна отново навън, давайки ми шанс да се измъкна от започнатия разговор, но в този случай нямах нужда от спасяване, затова беше мой ред да попитам. - А ти къде отиваш?
-У дома. - отговори щастливо тя, щом ме погледна и видях как с ръка докосва медальона си във формата на сърце.
-При него? - запитах, макар вече да знаех отговора.
-При него. - повтори тя и можех да видя блясъка в очите й. Чудех се какво ли е било моето изражение по време на разговора ни. Явно казваше достатъчно, защото тя не се осмели да ме попита нищо повече. Едва дочака влакът да спре и се изправи. Обърна се към мен щом достигна до вратата и ме погледна несигурно.
-На добър път. - каза накрая и махна с ръка.
-Благодаря! На теб също. - отговорих и за първи път се усмихнах искрено. Самата мисъл, че тази непозната приятелка е щастлива ми даде мъничко надежда, че може би някой ден и аз ще съм у дома, при него. Съвсем скоро...
Изминаха толкова много часове, откакто бях напуснала апартамента му, а все още можех да усетя допира на кожата му по себе си. Потръпвах всеки път, щом си спомнех някой детайл от изминалата нощ, докато най-сетне влакът не спря. Слязох от него и побързах да изляза от гарата. Улиците този път бяха почти пусти в сравнение със сутринта. Валеше дъжд и скоро щеше да стане тъмно, а аз все още бях облечена единствено с черната си рокля. Нямах какво да губя, така че побързах да намеря пътя към дома му. Не помнех адреса и нямаше как да си хвана такси. Свалих високите си обувки и затичах през локвите вода, образували се по тротоара. Бягах с всички сили, минавайки покрай непознати с чадъри, които вероятно мислеха, че съм си изгубила ума. Част от мен беше на същото мнение, но нямах време да спра и да им обясня, че всъщност се опитвах да се върна при него, преди той да е забравил, че изобщо някога съм била там. Не исках да бъда просто забравен спомен, придружен с онази френска песен, които той щеше да запази някъде дълбоко в себе си, или може би изобщо нямаше да помни за дълго време. А аз исках да ме помни. Исках да оставя следа у него така, както той някак си успя да остави в мен.
Достигнах до неговия блок и затичах нагоре по стълбите. Едва успявах да си поема дъх, но въпреки това не спрях, докато не застанах пред вратата. Поколебах се, преди да почукам. Не дочувах нищичко от вътре. Не бях сигурна, че точно това е мястото. Може би бях объркала блока или входа. Или той вече бе излязъл навън в търсене на нов спомен. Все пак нали това беше целта - да си правим спомени.
Вече бях решила, че връщането ми беше грешка, когато вратата се отвори.
-Какво правиш тук? Защо си вир-вода? - той хвана ръката ми и опита да ме придърпа към себе си, но не му позволих.
-Трябва да знам... - промълвих, но топлината на дланта му в пълен контраст с мократа ми кожа ме накара за миг да изгубя думите си. - Наистина ли го мислеше?
-Кое?
-Когато каза, че би желал да ме познаваш. - отвърнах и вдигнах поглед към неговия. Сините му очи ме изгаряха, но в същото време не можех да спра да ги гледам. Осъзнавах колко нелепо звуча, но точно в този миг не ме интересуваше. Бях единствено благодарна, че съм намерила обратния път.
-Точно тук ли искаш да говорим? - запита той, щом забеляза, че треперя.
-Да... Не... По дяволите! - затворих очи и си поех дъх. След миг усетих как той се приближи и ме придърпа към себе си. Нямах сили да се отдръпна. Почувствах се... У дома.

Няма коментари: