19 август, 2011

Never gonna be the same

Онази история с френската песен и влака ми се струва все по-смислена, макар когато я пишех да нямаше особена връзка с мен и реалността. Странното е, че ми харесва точно тази да бъде историята, с която успявам да изразя себе си.
Страшничко е, само мъничко, когато виждаш себе си в огледалото и знаеш, че вече не си онова ти, което познаваш. Ставам всяка сутрин, поглеждам в отражението си и виждам същото онова лице, моето си. Същата тъмна коса се спуска около него, същите тъмни очи ме гледат от огледалото, но нещо в тях вече не е същото. Тя е всичко онова, което аз не съм. Не се замисля особено какво ще каже или направи. Или ще стане както тя иска, или никой друг няма да получи онова, което желае. Тя поставя нови лоши навици в мен, където преди бяха всичките ми илюзии. Тя е онова момиче, което тайничко се надявах някой ден да бъда. Онова - смелото, което не се интересува особено какво мислят другите, стига всичко, което прави да й носи щастие.
И зная, че сега всичко ми изглежда толкова сложно, а сложните неща някак си не ни отиват. Но ще дойде онзи хубав ден, когато ще ми е минало и ще бъде лесно просто да си пия кафето сутрин, без да разсъждавам твърде много за каквото и да било. А и, как можеш да съжаляваш за нещо, което някак си в даден миг те е направило най-щастливия човек на света?

Няма коментари: