18 август, 2011

Абстиненция vol. 2

Губя се. Колкото съм себе си, толкова и не съм. Събуждам се с тази мисъл, лягам си с нея и някак си през цялото време от сутрин до вечер си е с мен, макар понякога да е просто ехо. Страх ме е да изрека всичко на глас и в същото време искам да го извикам, сякаш нещичко ще се промени и вселената ще нагласи всичко в моя полза. Не мога да заспя, освен ако не е твърде късно вечерта и вече не съм твърде изморена, за да си припомням или да мисля. А веднъж отворя ли очи всичко пак ми се връща до последния малък детайл. Дори сънищата ми ги няма. И трябва да си напомням да дишам и да не слушам пак и пак онази песен, която толкова ми напомня на изминалата седмица, че започвам да си спомням как въздуха не беше важен.
Плача и в същото време се засмивам, защото зная точно какво би ми казал, след като и ти се засмееш на странните ми реакции. Зная, звуча адски хаотично, но всичко, което се върти в ума ми е твърде лично и все още не мога да накарам пръстите си да го изпишат в истински думи.
Трябва да ми е все едно и да съм смела, за което благодаря, че има усмивки на тоя свят. Иначе щях да искам само да вали, за да не знае никой какво в действителност се случва в побърканото ми съзнание. И още, радвам се, че хората не могат да долавят най-обикновените неща, като например ритъма на нечие сърце, освен ако не са твърде близо. Моето непрестанно бие бързо и после бавно. Опитва се да намери ритъм, който едновременно да съвпада с моето спокойствие и неговото ускорено дишане. Онзи тих звук някак даваше смисъл на живота ми, макар да го чувах само за няколко дни. Даваше смисъл на самата мен. Не зная защо. Не намирам смисъл в нищо от случващото се, освен в това да съм обратно при него. И нямам проблем с това да поставя срок на годност на случващото се между нас, стига да зная, че поне ще си го изживеем както трябва и ще оставя следа, както той остави в мен. Съгласна съм доброволно да изпиша всичките си сълзи в думи и мислите ми да се слеят с онази песен, стига поне да съм за още няколко секунди обратно в прегръдките му, където нищо друго нямаше значение. Единствено това би ме поправило, а вероятно никога повече няма да се случи, защото аз съм си пак тук, а той някъде там. Още по-глупаво е, че не ни дели различие, а разстояние. Започвам да си мисля, че то разказва играта на всичко смислено и истинско. Не, че зная колко истинско беше, но ми се иска да вярвам, че липсвам, както той на мен. И в същото време си повтарям, че ми е все едно. Повтаряй една лъжа сто пъти и може би ще повярваш най-сетне в нея. На това се надявам. Един ден да погледна назад и да се усмихна, без да ми се иска да заплача. Ще успея и ще мине... И все пак ... Ми трябва свръхдоза от него.

Няма коментари: