04 септември, 2011

Среднощно вдъхновение

Минава полунощ. Това си е моето време на глупости, размисли и писане. А тази вечер някак си не е като другите.
Някак си е адски ... Забавно да си имам бутилка водка и кутия с цигари за компания. Превърнала съм се в пълната противоположност на онова, което бях и ми харесва. Единственият проблем е, че трябва да призная нещичко пред самата себе си, а избягвам да го направя, защото си е някак ... страшничко. Лятото приключи. Всъщност, за мен приключи преди няколко седмици, но ... От тогава нищо не е същото. Не съм сигурна дали това е за добро или не чак толкова. Знам единствено, че ... Тази една седмица беше най-готината от цялото лято и ще си я помня винаги. Но всичко приключи още тогава и нямам право повече да правя каквото и да било, затова метафорично ще напъхам всичко в кутията със спомените.
Има нещо адски тъжно в падащите звезди. Пожелавах си толкова пъти на малки светлинки, които прекосяват небето и изгасват завинаги. Но нали затова си пожелаваме желания на падащите звезди - защото искаме един миг да се превърне във вечност.
Отдалечих се толкова много от всичко познато, за да запазя близо до себе си един спомен. Сега отново ще бъде 4 след полунощ и ... Нищичко няма да е същото, защото някак си не съм обратно у дома. Не зная какво прави времето, но за мен е някак си спряло. Минава и броя дните, но някак си не мога да усетя колко време е минало, защото някак си съм останала в онова време между 14-ти и 15-ти. Между вчера и днес ... между спомена за нас и реалността, където сме просто аз и ти. Липсваш ми и ме е страх, че никога повече няма да съм пак у дома, както бях през онези няколко дни. Липсва ми сладкия звук, който издаваш, когато се опитваш да се разсъниш и знаеш, че вече е дошло утрото. Липсва ми усмивката на лицето ти, щом се поява. Липсва ми всяка една секунда. Преповтарям си всичко отново и отново, за да не забравя. А може би точно това трябва да направя. Да напъхам всеки спомен във въображаемите си кутии със спомени и да започна да усещам как времето ме отдалечава от нас ... И ме връща там, където вече сме просто аз и ти ... и онази седмица, в която си правихме спомени.
И все пак ... Повече обещавам адските песни да не са повод за плач и мрачни постове, а за усмивка. Чашата е наполовина пълна, нали? Той никога няма да бъде просто спомен в някоя кутия, а част от самата мен. И ще имам света ...
Тази война си е моя и отказвам да мълча и да изписвам хиляди нещастливи постове. Слагам край на бягството от реалността. Трябва ми новичко начало, което да ми носи усмивки, докато намеря начин как да си ги правя сама, въпреки всичко и всеки. А и вече си имам все любими същества, които да правят живота ми малко по-усмихнат и щастлив.
Той ... защото ми напомни коя съм и коя искам да бъда ... превърна лятото в незабравимо ... научи ме само на не толкова лоши неща ... показа ми, че най-неочакваните неща са и най-сладките ... и чашата е винаги наполовина пълна ...
Тя ... защото независимо от всичките ми зли деяния винаги е до мен и е на моя страна ... изслушва безбройните ми колебания и мисли (а те никак не са малко) и все пак продължава да е до мен въпреки всичко ... знае как да ме разсмее дори когато никой друг не може да ме накара да се усмихна ...
За няколко часа света е някак си не толкова сив и мрачен. Трябваше ми бутилка водка, за да го осъзная, но по-добре късно, отколкото никога. И все още не се е родил човекът, който ще ми казва какво да правя. Искам света и ще си го имам! И не, нямам намерение да се извинявам за това, че най-сетне имам смелостта да изрека на глас мислите си. Не е възможно винаги аз да греша. Пък и кога, ако не сега ... Кой друг, ако не аз ... Приключих с мълчанието. Влудява ме и не искам отново да е 4 след полунощ, когато ще имам нещо за казване и смелостта да го кажа. Предпочитам да съжалявам за грешките си, отколкото за това, че не съм имала смелостта да ги направя. Carpe diem!

Няма коментари: