27 септември, 2011

Безсънно, малко лично

Той ми казва на шега, че ще дойде при мен само за да го стопля. А в главата ми започват да се подреждат всичките възможни отговори. В мен топлина няма да намери. Поне не по онзи начин, за който си говорим всяка вечер. Замислям се колко далечно ми е всичко и после се преструвам, че съм забравила колко много ми липсва.
Като изгубиш част от себе си, къде (по дяволите) би трябвало да я търсиш?
Не съм сигурна какво съм изгубила, освен вдъхновението си. Всъщност, когато кажа, че не съм сигурна за нещо, обикновено съм, а ме е страх да си го призная. А телефонните разговори преди полунощ, продължаващи цял час са някак си толкова милички. Също като дългите прегръдки. А твърде многото романтика ми действа някак убийствено. Това е като стих или песен, които чуваш веднъж, харесваш до полуда и в същото време знаеш, че няма да имаш смелостта да ги чуеш отново, защото носят твърде много смисъл. Обикновено в поезията откривам твърде много от себе си и ми идва да се скрия. Простичко - никой освен мен няма право да знае какво ми е (на мен).
В момента си търся границите. Изградила съм си определени прегради, начертала съм граници, построила съм мостове или стени. Сега имам невероятната нужда да бъда разрушителна стихия и да превърна всичко в пепел. То е като ... "изгаряш в пламъците на ледено студената вода". Противоречиво, побъркващо до краен предел. Не искам аз да съм побърканата, а да побъркам някой. Искам до такава степен да избягам от всичките си граници, че ще ги разруша до една. Поне тази ми способност си я имам. И да, тази ми грешка ще е поредната, а не последната. (пак говоря за неща, които не мога да нарека с точните имена, защото ще им разваля магията). Нищо, има време. Съвсем скоро ще пиша и за това. Моето Муше съвсем уместно ме попита какво ще кажа, когато ме попитат защо точно това и какво значи. Все още нямам никаква идея какво бих отговорила. Единствено бих дала едно обещание към самата себе си, което със сигурност при първа възможност ще наруша, просто защото границите вече ми ги няма и си търся нови.
Хората оставяли следи ... Аз оставям думи, предимно към самата себе си. И все пак този път не исках да има нищичко неизказано. Има надежда в премълчаните думи. Надяваш се, че може би човекът отсреща ще те изненада и ще ти каже друго, макар и двамата да знаете, че няма да се случи. Затова исках да го чуя, съзнанието ми да го възприеме и всеки останал въпрос да си намери отговор. За да мога да сложа край и да направя място за новички нещица. Новият ми плейлист още го няма, но и до него ще стигна. Сега събирам смелост за поредната ми любима глупост.
И днес писах писмо до бъдещото мен. Даже не едно. Пък смятам да напиша още няколко. Специални благодарности на Милита и нейната хубавичка стена. Трябваше да я изчета до края, за да си намеря вдъхновението поне мъничко. Ще мине, зная. Опит за оптимизъм, макар и аматьорски. Мъничко (лъжовно) доволно и щастливо отивам да се боря с безсънието, че утре сутрин ще трябва пак да пиша. Дано поне да е Яворов. С него сме сродни души - еднакво побъркани, повредени и с раздвоения на личността.

Няма коментари: