10 септември, 2011

Four after midnight

Отново е четири след полунощ. Съня отказва да се върне при мен. Чувствам се някак толкова мъничка в голямото си легло. Сребристата светлина на луната навлиза през прозореца на стаята ми. Пълнолуние е - магическото време.
Поемам си дълбоко дъх и обвивам ръце около себе си колкото се може по-силно. Завила съм се с мекото синьо одеало, но все още усещам хладнина. Потръпвам и опитвам да се стопля. Добре зная, че всъщност никак не е студено. Облякла съм синята си пижама. Стоя съвсем тихичко в тъмнината и не смея да помръдна. И съм аз и пак не съм.
Липсва ми ...
Пак е четири след полунощ. Часовникът е спрял точно в този миг. Времето продължава да лети, а за мен си е четири след полунощ, както винаги. Част от мен продължава непрестанно да измисля идеи. Другата тихичко нашепва, че вече нямам право да мисля каквото и да било. Всъщност наистина нямам право, но това не пречи да ми липсва и да си мисля разни глупости. Докато е четири след полунощ...
Затварям очи и за мъничко успявам да излъжа себе си, че не съм сама. Колко мъничко ли? Ей толкова (представи си как показвам с ръчичка) ... Колкото да заспя и за няколко часа да не зная, че ми липсва.
Обичам, когато е четири след полунощ. За мъничко времето спира. И в онова кратко състояние между съня и реалността спомените ми оживяват най-ярко. То просто нямаше да съм аз, ако някак не бях успяла да си намеря вдъхновяващо време на спомени. Нито ако не бях измислила хиляди идеи, записани на малкото листче в телефона ми.
Пълнолунието продължава да осветява стаята ми. Одеалото ме е гушнало в нежната си прегръдка и усмивка прекосява за миг лицето ми. Щастлива съм, защото колкото и далеч да е, някак успява да ме усмихне. И ми липсва по онзи хубавия начин, когато просто знаеш, че спомените са били адските и си е струвало да им се радваш през всяка една секунда.
Четири след полунощ отдавна мина. Часовникът вече е обърнат с лице към земята. Времето не е от значение. Важно беше единствено да има емоции и хубави спомени, които да ни топлят през зимата.
И да не забравя ... Любимо мое лято, аз пак си те обичам! Казах ти да не си отиваш никога, но ти все не ме слушаш. И не мога да ти се разсърдя дори, защото винаги си адски хубаво и незабравимо. "Спомените, които ми носиш всеки път оставят без дъх, миговете оставят следи, а хората се запечатват в сърцето ми. И ще ми липсваш!"

Няма коментари: