07 септември, 2011

Not even close ...

Най-ясно виждам всичко със затворени очи.
Най-много неща искам да кажа, когато мълча и не мога да подредя мислите си.

Тишината вече не влудява толкова много. И след един ден преписване на бележки от телефона в тетрадката установих колко много ми липсва писането за Алиенора, Нейт и Ейдън. Всъщност и за Тери и Джейми ми е готино да пиша, но тях съм ги оставила съвсем на заден план. Вероятно нямаше да имам проблем с писането, ако всеки път щом започна да мисля по някоя история, реалността не ми напомни за съществуването си. Повтарям една и съща грешка всеки път. Започвам да измислям нещичко и после съвсем го забравям, защото съзнанието ми е автоматично програмирано да намира разни думички, които водят след себе си някоя случка, някоя дума ... И после искам аз да имам вдъхновение. Всъщност имам, но не мога да изпиша точно това, което имам на предвид.
Най-значимите истории се пишат най-трудно.
Затова и онази първата за Марая и Денис още съществува само в съзнанието ми и скоро няма да бъде запечатана върху белия лист с мастило.
Не, никак не съм близо ... Очакваме само плановете за събота да се провалят и просто всичко ще е адски забавно. И продължавам да се чудя дали идеята ми не е най-страхотната на света, но пък и най-убийствената. Нищо, има време все още да реша. Пък и вече като кажа, че се побърквам ме питат дали има повече от това накъде. Хм ... Схеми, планове - никога не ми се получават както трябва, така че имам ли какво да губя, ако поне за малко си помечтая.

Няма коментари: