30 октомври, 2011

Bitch slap

I know, I'm finding it hard to breathe...

Не си намирам думите. Пък се случва твърде много и ми се искаше да го изпиша някъде, та да ми мине.
Вече няма само да градя стени, а и мостовете ще горя. Защото не може винаги да бъркам. И да, няма да се върна. Обещавам!
Дишам. Пък ако не, Мушето ще ми напомня да дишам. И май е крайно време да започна да пиша по някоя от многото истории. Трябва ми илюзия. От онези вманиачаващите, които ме побъркват до краен предел в положителния смисъл. Така че да си забравя за всяка друга реална глупост, която ми тормози опропастеното съзнание.
Минах си границите, изгубих се, забравих как да се намеря, обърнах си света с главата надолу, извърших един куп глупости и за нито едно от всичките тези неща не мога да съжаля. Защото точно това исках - да променя всичко от началото до края. Да променя всичко около мен и всичко в самата себе си. Друг е въпроса колко изгубих, но истински значимите неща и хора никога не те изоставят, независимо от всичко. Как беше точно ... "Истинските приятели знаят всичко за теб и все пак са направили избора си, да ти бъдат приятели." Нещо подобно.
Хелоуин партито беше страхотно! Снимките и спомените са доказателство за това. Друг е въпроса колко точно ми се разказа играта заради партито и на колко малко бях от това съвсем да си забравя кое е правилно и кое не. И да оставя семейството да си ме чака пред дискотеката, докато аз си слушам музиката и си танцувам, далеч от тях.
За всяко действие, за всяка мисъл или чувство си има причина. Следва сама да си направя изводите и повече да не се оставям на страха си. Пък той идва, когато си изгубя смисъла и става едно такова сложно.
Ениуей. Идва ноември, а после още малко и докато се усетя вече ще сме в Слънчев бряг, после ще е лято на морето и накрая София. Близо и пак далече. Не достатъчно, но няма да се оплаквам. Само толкова ... Времето само трябва да спре да ми прави номера и да започне да се движи малко по-бързичко. А си имам син часовник, който свети на тъмно и ще си го гледкам, докато чакам часовете да се превърнат в дни, дните в седмици и да дойде онзи хубавия миг, в който вероятно ще ми бъде мъничко тъжно, но и доволно.
Съботата ми пак беше неделна. Спуснати завеси, разхождане по пижама цял ден и филмчета с хубава компания. И утре пак ще е неделя с филмче, която със сигурност ще харесам и за която ще пиша.
Добре, че я има музиката, за да си намирам точните думи поне от време на време. Исках да напиша съвсем друго, но това се получи. Може би утре, когато ще е неделя. А аз ще съм далеч.

p.s. Гледането на разни снимки е груба грешка, която моя милост не бива да допуска отново. Ениуей, сигурно ще си забравя това да не го правя, но все пак. flashbacks are filling my mind sometimes, like shooting stars in a clear sky.

1 коментар:

жору каза...

Изключително увлекателно. Записах си няколко цитата в тефтерчето. Прекрасно!