01 октомври, 2011

Тихо, мълчаливо, усмихнато, щастливо

Адски е глупаво да бягаш, а да не можеш да си го признаеш. Да търсиш нещо, а да си сигурен, че няма как да го намериш, защото го търсиш на грешното място. Глупаво е, когато единственото нещо, което би могло да те поправи, е това, което се опитваш да избягаш. Може би наистина трябва да започна да пиша съобщения на някого, само за да съм ги написала. Може би някой трябва да ми каже да спра. Но не бих послушала почти никого ...

Преминавам към щастливата форма на писане. Ходенето до Хасково вчера беше успешно. След дълго търсене намерихме целта, благодарение на моето Муше, без която съм си изгубена в пряк и преносен смисъл. Влизаме вътре и поздравяваме, а едно русо момиче очаква да узнае какво ни е довело там. Заприказвам се аз с нея и даже не виждам как някой ме следи с поглед в ог
ледалото. До момента, в който той не дочува за какво всъщност си говорим и не се включва в разговора. Завърта се в стола си към мен с усмивка, която няма как да опиша. И с тая сладка прическа, не ме питайте как не съм забравила да дишам за мъничко поне. И започва той да ми обяснява каквото там искам да знам. Пък после, след като се разбрахме казва: ".. ама и хубави ги правим." Никак не се и съмнявам. А номера как ти е? Ако и се бях сетила да го кажа на момента, а не няколко минути по-късно всичко щеше да е наред. Трябва да се науча да казвам всичко на момента, че това със закъснението не ми харесва вече. Нито с писането на разни глупости в последствие - губи се ефекта.
Още ми е нереално, че другата седмица по това време може би ще мога да се похваля и да кажа точно за какво става въпрос, но не искам да казвам, докато не стане. Нереално ми беше още след като тръгнахме от там и ми се искаше да се върна, само за да се уверя, че наистина се е случило. Fuck, повредено, повредено, че дори само не си вярва.
Времето навън е студено, а на мен ми е едно такова приятно тихо. Мислите успешно си намират какво да ги спре, въпросите спират да ми се въртят в ума и факта, че вече не трябва да ми пука, започва бавничко да си се намества в побърканото ми съзнание. Проправя си път през всичките нишки, целящи да задържат думи, спомени, допир, чувства, емоции, нереалности. Трябва да си напиша писмо, в което да споделя с бъдещото Аз защо всъщност съм й оставила нещичко за спомен, при това съвсем скоро, преди да съм забравила.
А днес бил международният ден на музиката - честито! Добре дошъл октомври. Би трябвало да не се науча да те обичам, защото си студен, а аз все още търся топлинката на лятото. По план ще си доста мрачен, не любим и няма да имам търпение да си отидеш. Но тази година всичко се случва без да следва логика, план, разум, връзка с реалността. Самата аз се движа в подобна насока и ако ме питате коя точно ще бъда на 19-тия си рожден ден - нямам никаква представа. И до там ще стигнем, пък после ще си направим една хубава равносметка. И догодина по това време вече нищо няма да има значение, ще съм далеч от тук, близо до така желаното бягство и надявам се с доволна и щастлива усмивка, защото въпреки всичко и всички някак си съм където искам. Макар че кой знае дали ще искам да съм там, когато пристигна. И уж все нямам нищо за казване, а изписвам толкова много. Глупавото е, че вместо да пиша, когато имам за разказване, пиша когато вече нямам и разказвам за всичко друго, но не и за това, което всъщност ми е в ума. Странна работа е това писането. Ем като е влюбена не може да пише - значи има надежда да се поправи малко в най-скоро време. Време за усмивки, приготовления за незабравима парти вечер с доста водка, предизвикателства и някое хубаво филмче. Обожавам да съм самичка вкъщи събота вечер! Няма такова усещане просто! Спирам с писането и започвам с приготовленията. Пък онзи сладкия с прическата и усмивката май ще го видя чак в понеделник, защото днес е ден за мен и така дълго чаканото водка парти.

Няма коментари: