19 октомври, 2011

Признавам

Минава полунощ.
Предизвиках съдбата да ме побърка и тя го направи.
Искам да си изключа мислите.
Тръгна ли, никога повече няма да се върна.
Някак си вече направих избора си. (Швеция и София)

Най-глупавото от всичко е, че точно в този миг ...
Ми липсваш адски много. Защото почти мога да си представя какво би ми казал, за да не ми е тъжно, а щастливо. Знам, помня, липсваш. Просто игнорирам спомени и смислени думички. Освен когато искам адски много пак да ми е едно такова неделно и хубавко, да има на кого да мъркам и кой да ми мърка. И да не е дъждовна есен, а вечно лято. Не, не навън, а в мен самата.
Подчертавам - не просто да гушкам някого, а теб. Не просто мъркане, а твоето. Не просто неделно, а такова едно като у дома(моето си разбиране за у дома).

Няма коментари: