20 октомври, 2011

времето да спре ?

I just remembered... You have fire in your heart.


Днес си припомних защо обичах да ходя на тренировки по хип-хоп танци. Днес също се записах за участие в новата рок група в училище, която май няма никак да е точно рок група, но все пак ще е готино.Танците, музиката, танците...
Идват ми такива страхотни идеи на ума, че едва успявам да ги осмисля всичките. Например една седмица на уроци по английски в София с братовчед ми, партито за Хелоуин, за което все още не съм си измислила костюм, нощната разходка до някой град в някоя дискотека и прибирането на сутринта, уроците по немски и кандидатстването за Австрия, от което уж се бях отказала. Но смятам все пак поне да опитам и от другата седмица започвам сериозното учене (съвсем сериозно го казвам).

Пък другарчето ми няма да идва на екскурзията. То също и си има свое другарче, но това не е от особено значение.
Знам. Вчера бях предизвикана да си призная толкова много неща, че днес изприказвах всичките глупости, на които съм способна, за да залича останалото. Пък... Не искам това да е последния Хелоуин с тях, нито последните адски спомени. Странно - не зная какво искам, но зная какво не искам. Не, защото няма да има и други по-хубави, а защото те няма да са с мен, пък някак си. Този огън, който продължавам да откривам някак си ми напомня на нещо хубавко. На нещо, което искам близо до себе си. После ще съжалявам за написаното, знам.
Искам. Искам си смисъла, искам си вдъхновението, искам си точно този огън. Но не да го усещам само в него, а и в мен самата. Затова толкова обичах тренировките, и особено прибирането към вкъщи след това. Пак въпросите без отговори, думите, които не мога да кажа, пък и не който искам да ги кажа все не ме чува. И ми е едно такова... Все едно навън има мъгла, а аз съм някъде в нея. Намирам някой, изгубвам го... Вървя по тънкия лед и не зная как да избягам от него.
Подхлъзвам се, падам, ставам и продължавам. Губя се, намирам се. Губя се отново. И не винаги намирам всичко от себе си. Затова има неща, за които не мога да пиша, не говоря в прав текст, а скривам частици от себе си в думите. Задавам въпроси и казвам, че отговори няма, а всъщност дълбоко в себе си ги зная. Като например откъде ми идват на ум всичките хубави идеи, защо са точно такива и кое ме води именно към тях. За всяко действие си има причина. Пък те моите причини... Няма да ги наричам с истинските имена. Все пак най-добре лъжа себе си. А и си вярвам, което допълва тоталната лудост на горкото ми повредено съзнание.
Изводи:
Най-значими са нещата, за които не мога да пиша.
Доста често задавам въпроси, макар да знам отговорите, просто за да се уверя в тях.
Колкото повече граници, толкова по-голямо е желанието да се преминат.
Често търся знаци, но в повечето случаи виждам само тези, които на мен си ми харесват.
Най-силно се помнят усещания, чувства и емоции. Кажи нещо и ще го забравя. Прегърни ме силно и никога няма да те забравя.
Има хора, които още от първата секунда знам, че ще харесам. Магическо е, няма обяснение.
Наближи ли полунощ, мислите ми се превръщат в думи и нямат спиране.
Обичам, когато някой от хората, изграждащи моя свят знае по-добре от мен самата какво минава през побърканото ми съзнание. Понякога наистина си мисля, че те просто могат да ми четат мислите.
Никога не съм вярвала, че съм способна на подобен тип мисли, думи и идеи, но някак си страшно ми отиват.
Вече нищо не може да ме смеси с романтика. Пък преди цялата от това бях направена. Сега цялата романтика на света е останала някъде по пътя, но не съм сигурна кой точно.
И да, през повечето време звуча адски смело, а в мислите си едва успявам да удържа страха. Най-убийствените преживявания са ми най-съживяващи.

Пак наближава полунощ. Не съм се наспала цяла седмица. Пък и съм болна. Побъркала съм се съвсем, а най-лошото е, че го намирам за очарователно. Имам нужда времето за малко да спре. Да си открадна малко от него само за мен. И ще си лежа, ще си мисля глупости, ще си пия кафе и ще си се побърквам на спокойствие. Някак си всичко все се обърква до такава степен, че накрая винаги ми се разказва играта. Пък то ако не се обърка, аз ще го объркам някак си. И ще питам после къде попаднах, ще търся знаци и табели, пък връщане на обратно добре знаем, че няма. Какво пък, от сън спомен и без това няма.

2 коментара:

Biser Sable каза...

Първата картинка е много яка!<3:D
"Най-значими са нещата, за които не мога да пиша." -! доказателство колко са различни хората! аз съм точно обратното! за най-значимите неща, най-много обичам да пиша!<3
<3

`Ем каза...

То да пиша за тях обожавам, но някак си просто не намирам думите. Адски е побъркващо да имаш да кажеш адски много неща, които буквално те побъркват, и в същото време да не можеш да ги подредиш в думи. Просто защото значат толкова много, че съзнанието ти не знае как нещо толкова силно да превърне в шепа думи.
Започнах пак романи да пиша. xD Пък за картинката имам още няколко такива подобни мисля. Ако искаш кажи и ще пращам. :)