24 октомври, 2011

пиша едно, мисля друго

Има нещо адски сладко и невинно в това новичко нещо, за което умишлено не искам да споменавам много, че ще взема да го проваля като всичко останало. Имам толкова много неща да измислям, да решавам, да преосмислям, пък точно това нещо ми отвлича мислите. И понякога си мисля, че някой ми е откраднал усмивките, когато се е промъкнал тайничко в моя свят без да узная. Пък в следващия момент се питам защо са ми усмивки, след като ми стига само да има какво да изтрива сълзите. Луда работа!
Говоря само хипотетично. Не ми е тъжно (добре де, не много), нито съм започнала да плача като малко дете. Тоя момент го минахме. Просто ми е едно такова неприятно тихо и мълчаливо. Иска ми се до полуда да говоря за едно и също нещо, докато не си го изясня сама за себе си. Обикновено така достигам до гениалните си изводи - докато говоря, или пиша. Но с писане и разговори с огледала нищо няма да стане. Трябва някой нормален човек да ми каже дали това, което мисля е нормално или не. Сама не мога да преценя.
Пък това новото сладко и невинно нещо не зная докъде ще ме отведе, но мъничко поне ми харесва. Защото не е както всяко друго подобно нещо. Не включва клиширани реплики и сваляне на звезди. Нищо, че моя свят още шепне тихичко за онзи, който влизал е последно в него. Нищо, че следващия петък ще ми се разкаже играта. Поне ще се смеся с малко алкохол, та да не ми прави впечатление поредната прецакана вечер.
Трябва ми един много ясен и красноречив знак. Такъв със светлинки и дори сирени. За да зная какво следва, какво се иска от мен и как ще приключи всичко. И да мога в края на деня са знам къде точно искам да съм и защо.

Няма коментари: