25 октомври, 2011

Fallen asleep

Шест часа разговор по скайп. За целия уикенд не съм се смяла толкова, колкото през тези шест часа. За мъничко бях в един друг свят - хубавичък, невинен, усмихващ.
Останали са ми толкова малко усмивки и спасяващи мисли, че вече съм започнала несъзнателно да си търся нови. Пиша хаотично, прекарвам деня си на части, наситени с дози кофеин и никотин. От липсата на усмивки съм успяла със зелената запалка, подарък от моето Мишле да изгоря краищата на мислите, чувствата и дори на душата си. Напълно разбирам пристрастените към каквото и да било хора, както и желанието да избегнат всякаква форма на абстиненция. Ще си позволя да цитирам един съвсем случайно попаднал ми пост в наскоро прибавен към любимите блог и след това ще коментирам.

"Какво му е интересното на щастието. Приижда за миг, разтриса те, еуфорично е. Прекрасно е. И после?
Търсиш ли чар? Чарът е в носталгията, в нежните прозаични погледи. В апатията, с която се маскираш. Ще се присъединиш ли към вечната ни постановка? Към обречените ни нощи. Ние излизаме по тъмно, влюбени сме в светлините на града, в лудостта. Търсим себе си в дъжда. В космоса и студената паст на есента. Краят ни трябва да бъде трагичен, дробовете трябва да бъдат запълнени с драма. Изцяло – тежки въздишки, постоянно раздвоение. И винаги ще си Не и Да, сега и никога, от тук до там, никъде. Някак си. Сам, но гарантирано – никога самотен. Себе си – в две лица и няколко гласа. Страхът. Ни е приятел. Пишем и умираме в редовете си. Чувствата ни попадат на бели листа, отърваваме се от тях, за да се усетим празни. Свършени. Свършили. Сиви мечтатели."
(целия пост в No.Inspiration)


Повреденото писателско аз намира себе си в тези думи. Лудостта, търсенето на себе си в дъжда. И да, какво правим след като свърши щастието? Събираме усмивки, открадваме усмивки, даряваме усмивки. За предпочитане с двойни дози от петте най-побъркващи неща поне за мен - кафе, цигари, алкохол, секс, шоколад. Пристрастяващи са. Взаимно се допълват, но успяват и да се заместват едно с друго. Едновременно създават и рушат, свързват и раздалечават, заместват и напомнят за липса.
Да се върна на важното нещо, което исках да кажа. Това е нещо съвсем различно. Не съм сигурна точно какво, но моят свят не е познавал досега нещо такова. Пък води до усмивки и накратко казано - ще ми хареса. При това не по онзи стигащ до крайности начин, а съвсем невинно, хубаво и дори сладникаво.


И най-сетне стигнах до решение след дилемата какво точно да правя и накъде точно да е насочено моето своеобразно бягство. Придържам се към първоначалния си план и толкова. Никакви размисли повече, нито тъмни ангели и други подобни, които имат потенциалната възможност да ми доразхвърлят и малкото останала подреденост в любимия хаос.
Знам, че пиша адски неподредено и хаотично, но способността да си подреждам правилно мислите я има само след повече от седем часа сън в повечето случай, а снощи бяха само около четири.
И за пореден път се убеждавам колко права съм в желанието си да избягам. Защото винаги нямаш време, на мен ми се губи търпението, а после вече няма да има значение. Защото ще съм далеч от тук и тогава ще имаш време, но аз няма да съм тук, за да го запълня. Иронично - колкото повече държиш нещо по-близо до себе си, толкова повече то се опитва да ти избяга. Изпитано от двете страни на ситуацията и доказано по хиляди начини. Ако на някой му пука, ще направи нещо, за да го покаже. Пък ако не, то и цялата вселена да подреди нещата както трябва, той пак ще си намери причина нищичко да не направи. И щом веднъж съм имала причина да се съмнявам в някого или той по някаква незнайна за мен причина е успял да намери начин да влезе и излезе от живота ми, то дам ли му шанса ще го направи отново. Хората винаги си отиват, както казва Пейтън. Понякога се връщат - вярно е. Но нищо никога отново не е същото.


Времето променя всичко - мислите, чувствата, гледните точки. Времето заключва частица от нас във всяка секунда на дългото си пътуване от час до час, от ден до следващия. В един миг си ти, в следващия си се изгубил сред хаоса от стрелки и часове. Сърцето ти тупти подобно на тиктакането на часовника. тик-так .. туп-туп .. И онзи един миг вече е далеч. Обръщаш да назад, за да го видиш и забелязваш останалите от теб частици. Сравняваш ги с новите, запълнили празнините. Може да не пасват идеално, но поне успяват да удържат съставящите душата и сърцето ти части на мястото им. И когато онзи някой някога отново се върне в живота ти, ако изобщо го направи, ти вече няма да си същия. Няма да я има онази твоя усмивка, нито начина, по който нещо у него те е карало да се усмихваш. Точно тогава виждаш колко различно е всичко. Какво е било, какво е можело да бъде и най-вече колко всичките ти представи са различни от реалността. Благодарение само и единствено на времето, което някак си е разминало пътищата ви.
И не, това не е повод за сълзи, а за усмивки. Защото все пак някак си на някой кръстопът сте били за мъничко заедно. Запечатали сте частица от себе си във секунда време, оставили сте следи, макар и невидими за всеки друг. И за секунда, в някой час, тиктакането на часовника бие с ритъма на сърцата ви. тик-так .. туп-туп .. Поредният адски спомен.


Все пак всеки отминал миг се превръща именно в това - спомен. Затова се старайте миговете да са хубави, а спомените - красиви и незабравими. Зная, има нещо адски тъжно в това, но пък и магическо. Когато твоя свят се слее за мъничко с този на някой друг винаги остава следа. А така се учим, израстваме, променяме се - срещайки нови хора, опознавайки поне мъничка частица от техните светове.
Пък някой ден времето ще спре за малко повече от просто миг и за някого може би ще бъдеш целия свят, както и той за теб. Вечността се събира именно в онези няколко откраднати от времето секунди, когато някак си въпреки всичките оставени следи, празнини и спомени, намериш в себе си способността да се бориш. Вечност е още, когато изгубиш представа за време и място и отдадеш себе си изцяло на един единствен миг, който дава смисъл на самия теб. Едва тогава ти става ясно защо всички други са си тръгвали - за да направят място за онзи някой, който ще остане. И вярно, че може да си повреден след множеството запечатани в секундите на времето частици, но със сигурност не си единствения.


Да вървят по дяволите принцовете, приказките и сладникавите филми - магията е в несъвършенството. Тя е във всички онези усещания, които са способни едновременно да те побъркат, разкъсат, съберат, разрушат, поправят, усмихнат, разплачат, осмислят, обезсмислят...
За пореден път не намирах думите, докато не започнах да пиша. И едва сега установявам колко много са ми липсвали.

Няма коментари: