17 октомври, 2011

ich bin verrückt.

Изпивам горещото си следобедно кафе и ми се иска да имах цигара в ръката си. Облякла съм новата си лилава блуза и ми е едно такова топличко и уютно, завита в одеялото. Бях забравила колко успокояващо е лилавото по мен, в мен, на мен, около мен. Макар че стаята ми е предимно синя. Немският и съчинението по литература чакат да бъдат написани и научени, а вместо това аз си изписвам мислите. Пък онова слънчевото момче е решило, че заради мен ще му е тъжно. По-скоро заради думите, които не му казвам в замяна. Понякога ми се иска да ги кажа, но няма смисъл, след като няма да са истински.
Другарчето ми в престъпленията си намери свое си другарче и това при други обстоятелства би ме побъркало до краен предел. Вместо това на мен ми е криво, но не заради него, а заради времето и изборите, които трябва да направя.
Някой бил е в моята малка стая, докато скитах навън по света. Разхвърлял е из основи всеки сантиметър от горкия ми хаос. Откраднал е толкова малки и незначителни частици от иначе подредения ми свят, че едва когато навън вали, мога да усетя липсата им. Смисълът пак ми се губи. Не зная откъде да започна с подреждането. Глътката вдъхновение в моята наполовина пълна чаша също я няма. Някой ми я е взел, а после си е отишъл без да остави никаква следа. И после какво съм търсила? Търся този, който е посмял да ми разхвърля стаята. Нищо, че може да съм била самата аз в някоя от всичките си илюзии.
Странно е да го казвам, след като изобщо не съм мислила, че ще мога някога да го кажа. Но не ми липсва толкова, колкото усещането... Пак ще оставя недописано, защото докато го пишех имаше малко повече скрит смисъл от необходимото. Затова е казано, че някои хора някак си оставят следи, при това невидими и вечни. Дори дъжда да вали над тях с години, пак ще си ги има. И никой друг освен теб няма да може да ги види, но ти ще знаеш, че са там. Следите от отдалечаващите се стъпки, принадлежащи на някой, който е успял да ти разбие защитите, взел си е нещо от теб и си е отишъл. Пък ти после никога не си същия.
Още по-странно е, че досега не съм била в обратната ситуация. Поне не ми е известно да съм оставяла следи и после да съм си тръгвала. Защото при мен оставянето на следи работи в двете посоки. Ако оставя следа в теб, значи и ти си оставил в мен.
А както бях казвала в едно есе, всеки може да оставя следи. Но малко са онези, които могат да запълнят следите по пясъка и да открият красотата в хаоса.
Пък моя милост повече от всичко обича своя хаос, защото какво иначе ще прави, освен да подрежда, за да има после какво да разхвърлят. Колкото по-разхвърляно, толкова повече писане, което някак си винаги оправя всичко. Или ако не всичко, то поне мен. Едно от най-добрите лекарства на света. И не, че ви предизвиквам, но побъркайте ме, за да мога пак да пиша по онзи начин, който спира дъха с всяка следваща дума, кара сърцето да забие лудо в очакване, обгръща душата с ледените си ръце и оставя горещи следи по кожата. Дъждът утихва, стаята остава празна, музиката тихичко повтаря онези четири думички, даващи смисъл на самата мен и всичката лудост, на която съм способна. И не, че ви предизвиквам, но повече от това да ме побъркате едва ли има накъде. Минах си почти всички граници, а за останалите ще се погрижа съвсем скоро. Трябва единствено да реша сама за себе си къде искам да бъда, накъде бягам и към какво. И все пак някак си предпочитам да не бързам с избора, а да се побъркам и с учене за Тойфел, немски и изпити, и тогава да си се изправя пред дилемата. Да бъда или да не бъда? Проблемът не е в избора, а в това, че зад всяка една от възможностите виждам една от онези невидимите връзки с нещо съвсем друго. Чисто символично, видимо само за мен.
А споменах ли, че мразя понеделниците. Има нещо плашещо в първия ден от седмицата, защото си мислиш, че всички останали дни от нея също ще са мрачни и студени, като този понеделник. Добре де, аз си го мисля. Странно - от всичките глупости, за които да ми е криво, проблема ми е, че е понеделник. Луда работа.

1 коментар:

Ema Aurora каза...

и ако не се чувствах точно така днес...
vielleicht sind wir alle verrückt