02 октомври, 2011

It's that simple

Спането не ми се получи, но и вече не ми се спи толкова. Реших, че тази глупост с картинката ще ми е последната. След забавните оценки от входните, ще трябва да започвам с поправянето на глупостите, а не с правенето на още такива.
И някак си неделя сутрин бих могла да я нарека семеен ден, но като този на картинката. И не семеен, защото имаш цял ден да се гушкаш със съпруга си, мислейки си колко хубаво ще е да си имате поне две деца, с които да ходите някъде всеки уикенд. По-скоро е въпрос на усещане за близост, спокойствие. Тогава мога да кажа, че съм си у дома и неделя наистина е семеен ден, а не ден след парти вечер. Точно това усещане е причината да не мога да се откажа, да върша глупости и се побърквам от време на време. Искам си го обратно. Искам си го, а скоро няма да го има отново. Не защото няма да има следващи недели, а защото няма да има други недели като онази, в която по това време още спях доволно и щастливо, усещайки тихото му присъствие.
Млъквам. Това все едно не съм го написала.
А има нещо наистина адски страшно в неизречените думи, даващо някаква измислена надежда. Затова всичко трябва да се казва, когато има значение. обичам те. не те обичам. харесвам те. не те харесвам. ще дойда. няма да дойда. ще се обадя. няма да се обадя. приятели сме. не сме приятели. държа на теб. не държа на теб. Защото няма нищо по-лошо от това да си мислил, че значиш нещо за някого, когато всъщност съвсем не е така. А още по-лошо е, когато този някой е значил много за теб. Ето защо всякакъв вид взаимоотношения трябва да бъдат придружени с указания. Всеки, който се появява в живота ти трябва да заявява какво иска от теб, какво смята да направи и дали накрая ще си отиде или не.
Пример:
"Здравей! Харесваш ми. Хайде да сме приятели. Обещавам да бъда добър приятел."
или
"Здрасти. Ще те накарам да се влюбиш в мен. Но не обещавам да те обичам в замяна."
или
"Хей. Просто минавам през живота ти, така че не ме вземай на сериозно, защото не искам да страдаш за мен. "
или
"Здрасти. Ще бъдем приятелки. Но да знаеш, че от време на време забравям да бъда приятелка, затова не разчитай да съм там, когато имаш нужда от мен."

Толкова е простичко, а никой не го разбира. Казвайте си всичко на време. Вярно - може да нараните другия, но по-добре ли е да му давате напразни надежди и след това да разрушите илюзията, като си отидете в мълчание? Не. Това поне би трябвало да зная, след като толкова пъти вече съм се борила с илюзиите на нечие мълчание. Измисляла съм си думи, разговори, чувства. Разказвала съм си приказки за лека нощ, борейки се с безсънието. Събуждала съм се в 4 след полунощ всяка вечер, защото по това време най-много ми липсват допира, думите, присъствието, всичко. Признавам, че минава един ден. Но колкото по-рано всичко се каже, толкова по-лесно минава. В противен случай неизречените думи непрестанно измъчват съзнанието, водят до лудост, предизвикват безсъние и още какво ли не. То моето безсъние не е от неизреченото, но 4 след полунощ си е убийствено време. Ритъмът на сърцето ми понякога напомня на часовник ... тик-так, туп-туп. Отмерваме времето, часовете, минутите, дните без ни най-малката представа защо. Не ми е нужно някой да ми напише лист с предизвикателства, за да върша глупости, но тази ще ми е последната.
С повреденият часовник приключва всичко. И после ми напомняйте да забравя да не забравя. Защото не искам да забравям, а да помня всичко. Искам все още да съм момичето от влака, което се върна. Искам да съм пак онази, която е готова на всичко и не се страхува от последиците. Исках света ... Сега дори не знам какво искам.
p.s. Поправка - знам какво искам. Просто няма да си го призная този път, за да не разваля магията.

Няма коментари: