23 октомври, 2011

past midnight

Полунощ мина, но моя милост пак достигна до велико прозрение. Винаги правя грешката да обвържа моите собствени решения с тези на някой друг, било то по най-невинния и незабележим начин. Пък никой не прави обратното в замяна. И точно това ме превръща в Магьосника от Оз, а аз не искам вече да играя тази роля. Ето защо, това трябва да си е решение за мен, заради мен, от мен. Не заради евентуална бъдеща илюзия, на която да си вярвам самичка. Нито заради някоя си там история, на която съм забравила да допиша края. Защото някой друг вече го е дописал, дори аз да съм нямала смелостта и желанието да го направя. Има си причина за всичко. Включително за това кой влиза в живота ти, и още повече за това кой излиза от него. Причините не винаги са ясни, но ги има. Звучи адски тъжно да стигам до подобен извод, макар със сигурност да го знаех и преди.
Но това трябва да си е само за мен. Нямам право още от сега да написвам бъдещите си грешки. Защото има огромната вероятност да се събудя един ден и да се питам къде попаднах. Пък няма да има кой да ми отговори. И виновна ще съм си само аз. А няма да мога да поправя тази си грешка.
Да, любими са ми тези няколко илюзии с тъмните ангели и пътуването с влака, но са само две от историите, които изграждат измисления ми свят. А реално има още толкова много истории, които предстоят да бъдат изживени, написани, разказани, споделени. Толкова много, че няма значение къде ще бъда след година. Има значение единствено дали ще съм щастлива, щом отида. Пък нещо ми подсказва, че няма да ми е никак щастливо, ако някак си успея да свържа въпросното отиване с нещо или някой, освен с мен самата. Пък... Някак си точно това се опитвам някак да направя. Да, той има огън в сърцето си. Вдъхновява ме, напомня ми. Но онова аз, което обичаше да вижда пламъчетата в очите му си понесе заслуженото, защото реши, че може да вярва в илюзиите си. А ми се иска да вярвам, че някой ден ще искам повече от просто вдъхновения и спомени.
Извод - заради едно нещо, ще си прецакам всичко, ако продължавам с тези размишления. Трябва да реша и да действам. Трябва да реша самичка и за себе си. Трябва да реша и да не си променям мнението после още десет пъти. Трябва за малко поне да остана глуха за гласовете на другите, за да чуя моя собствен... Или по-скоро този на малкото си сърце. То обикновено знае най-добре. Забравям обаче, че реших да не го слушам преди известно време. Научило се е да повтаря едно и също нещо и май има нещо повредено в него. Пък и разума ми не е за слушане.
Пък и всичките ми планове отиват по дяволите, както винаги. Искам поне едно нещо да е както трябва. Поне едничко нещо, което да е правилно и хубаво, без да трябва да го мисля и нагласям до последната секунда. Толкова ли е много?

Няма коментари: