27 октомври, 2011

You me at six

Little girl played with fire.
Little girl got burned by her desire.
Партито, за което нямах търпение, ще бъде мъничко трагично. Затова смятам да се смеся с малко алкохол и да си изгубя пак представите за място и време. То и без това времето ми е едно такова спряло от онази вечер на Cosmo насам. Най-лошото е, че си нямам на идея защо. Сигурно не е добра идея втора седмица да не се наспивам. Но все така се случва.
Пък и екскурзията, на която толкова исках да ида май най-хубавото й ще е, че ще съм далеч. Поне физически далеч. В мислите си... Там никога не мога да бъда далеч от няколко определени хора, случки, спомени.
Май стана така, че с моя повреден часовник, се повреди и реалното време. Октомври не иска да си ходи, пък никак не се харесваме. Септември ме вика обратно в топлите си дни, и понякога сънувам за есента, преди да пожълтеят листата. А ноември никога не ме е обичал. В последните ни срещи се оказва твърде разрушителен, мрачен, безкраен... Обичам един единствен ден от него - 23. А другите някак си ще трябва да минат, както всички дни досега. Пък и всички предстоящи. До момента, в който ... Ще се качвам на влака с багажната чанта и без билет за връщане.
И да, магическото ми нещо е невероятно хубавко и магическо. Но си припомням едни думи на Милита, гласящи долу горе следното: "Моят принц може и да дойде някой ден. Но не съм сигурна, че когато достигна този ден, ще съм все още принцесата за него."
Без да искам съм се върнала към нормалното, липсващо приключенията и глупавите неща. И умът ми вече пише нови истории, бленувайки да си върне способността да върши същите споменати преди мъничко глупави неща.
Пък ако още някой ми даде идея къде, по дяволите, мога да уча след 12-ти клас, ще го замеря с книга! И без чужда помощ си меня мнението на всеки няколко часа. Тъкмо реша нещо и хоп - нова идея. Край! Приключих с обмислянията. Сега е ред на действия .. или бездействия. За това не съм сигурна.
Събуждам се и заспивам. Заспивам и се събуждам. В съня си. А сънувам за разни магически неща. Страхливичко избягвам илюзиите и ми ги няма хартиените птичета в ума. Онези с усмихващите идеи и вдъхновението. Исках да направя хиляда и да се върна. Защото сбъдвали желания, като падащите звезди, духнатите свещи на тортата, полунощ, когато часовете и минутите съвпадат.
Иронично повтарям, че нямам нужда от спасяване. В същото време си припомням онези обичливите ми дни, в които исках да гушна някой. И преструвайки се, че не съм го казала - дните, в които исках някой да гушне мен. Просто така. Защо иначе ще си търся по цял ден какво да правя, каква глупост да свърша... Защото глупостите се задържат в ума ми за по-дълго време и премахват всички други мисли. Пък сега глупости няма и се започва с мрачните мрънкащи постове.
Вече почти ми го няма онова усещане от кафето. Нито вкуса на слънчеви лъчи, затворени в стая, примесен с разни там усмивки и звучаща музика. ... Оставяме недописано, за не знаем кой път. Защото като сме забравили за тези разни там усмивки, ни дават поводи за нови. На мен и моето мрънкащо аз.
Споменах ли, че утре е Хелоуин партито? Сега отправям един въпрос към мен си и ще му отговоря в някой друг пост. Има един ден в годината, когато мога да се маскирам, като каквото или когото си поискам. Въпросът е какво ще бъда в точно този един ден.
И да, някак си правилното стана грешно.

Няма коментари: