09 ноември, 2011

мъничко невинно лично

Пак наближава пълнолунието. Остават му няколко часа може би. И докато кръглата луна свети със сребриста светлина, влизаща през малката пролука на пердетата, установявам, че нямам нищо против пълнолунията.
Всъщност, за мен винаги е полунощ. Ритъмът на сърцето ми се върти между полунощ и следващия по число, но не и по смисъл час. Повреден е и си стои точно там. Затова, когато тиктакането на часовника наближи дванадесет вечерта, съвпада с ритъма и започвам да изписвам мисли. После се питам защо това ме побърква. Защото си е моето време на мисли, думи, музика, спомени, липси, поправки, признания, непризнания и мрънкане. През останалото време правим опити за усмивки, но дойде ли полунощ съвпада моето време с реалното и всичко някак си придобива твърде голяма сила и не толкова много смисъл. И изписвам почти всичко друго, с изключение на наистина смислените неща. Защото или ще има твърде много смисъл, или няма да има изобщо.
Точно в този миг си припомних онази реч на Едуард за метеорита. И как когато Бела се появила, после не можел да вижда нищо друго. Гледането на сериал за ангел и демон е някак си побъркващо. Защото онази вечер русото момче мъничко прилича на демона. Пък и самата история ми е слабост. Пък и той уж трябва да я превърне в демон като самия него, а вместо това си играе с огъня и се опитва да я предпази. От тук и не намирам логиката.За пълнолунието също си имам теория. При мен винаги е затъмнение, независимо от всичко. Случва се в полунощ да изгрее някое и друго слънце, но луната я няма. Освен когато ярката сребърна светлина на кръга не се прокрадне в стаята ми. Само по това време, когато луната свети в целия си блясък, успява някак си да надвие затъмнението и да си припомня колко много обичам да е пълнолуние. Пишейки това направих и друга връзка, заради която ще си напомня да дишам и да продължа да пиша, но за друго.
Толкова много са историите, в които героя поставя себе си между живота и смъртта, за да предпази любимите си. Пък в реалността никой никого не кара да прави подобен избор, и все пак хората не смеят да рискуват дори мъничко. В това число вече съм склонна да прибавя и себе си, макар че по някаква глупава причина продължавам да превръщам себе си в Магьосника от Оз. Опитвам се да направя нещо, да променя нещо, да докажа нещо. В случая и да изпълня думите си, никой няма да забележи, нито нещичко ще се промени. Мога света да обърна с главата надолу и пак няма да има значение. Но вероятно ще го направя въпреки това, защото съм момичето от влака, което колкото и да е бягало, рано или късно избира да се върне. Без определеност на посоката. Просто да се върне някъде, при някого, заради нещо.
И това наистина ме прави глупачка, но колкото и повредени часовници да нарисувам по себе си, вероятно ще продължавам по същия начин да допускам едни и същи грешки. При това ще ги допускам с усмивка, защото някак си дават смисъл на спрялото време и часовниците. До момента, в който... Не зная какво.
Там е липсата на всякаква логика. Не карам никого да обръща света с главата надолу. Единственото, което съм признавала, че искам, е да не се отказват от мен. И резултата е постове, мрънкане, глупости, безсъния и побъркване. Наистина не го разбирам. Няма и да се опитвам, но все пак задавам въпроси, чиито отговори не съм сигурна, че искам да знам. Всъщност, знам ги, но искам да съм сигурна, сякаш ще са различни от очакванията ми. А никога не са. Знам всичко и все пак разсъждавам от време на време за неща, които едва ли някога ще мога да променя, поправя или там каквото още може да се направи.
Sunshine ме описва с песента на Colbie Caillat - Bubbly, а аз съм на мнение, че е твърде весела за мен, поне сега. След уикенда може и да си променя мнението. Но другарчето няма да го има, така че се съмнявам.
Пък и всъщност това е лесно за разбиране. Трябва да направиш нещо, макар и мъничко. Но ако направиш, може би ще вземе да ти пука. Пък целта е да не ти пука и накрая пак разминаване. Повтарящи се истории. В най-скоро време ще има прочит на всичко изписано, защото досега не съм писала толкова много постове за толкова кратко време. Знам защо ги пиша, но все пак искам да видя и какво точно съм написала.И най-вече какво не съм. Май е време пак да си напиша писмо до себе си, за бъдещото аз.
Имам неприятното усещане, че и тази нова година ще бъде посрещната като миналата. Без веселото обаждане.
Накратко. Липсваше ми подобна побъркваща история. Някой ден ще си имам моя собствена. Ако не истинска изживяна, то измислена и написана. Като името на блога, затъмнението се е разляло в мен и ще си остане там. И докато си горя в студените му пламъци, ще търся пълнолунието, макар в действителност да ми трябва слънчева светлина в промишлени количества. Млъквам.

Няма коментари: