13 ноември, 2011

out of words

Понякога ми се иска да не се беше отказвал от мен. Тогава стоя будна до късно и си говоря сама.. задавам си хиляди въпроси, на които не искам да чувам отговорите, питам се стотици неща, които са ми до болка ясни.. просто ей така, надявайки се този път да греша.

Оставящо без думи.
Успешно продължавам да лъжа, че няма значение. Игнорирам разни там знаци, мисли и каквото още мога. Иначе абстиненцията ще ми разкаже играта. И после защо съм си събирала лоши навици? За да може най-побъркващият от всички да се превърне просто в ехо и абстиненцията именно от него да не ме побърка. Ако изобщо има още накъде.
Изводът преди време за моето писане беше, че когато съм влюбена не пиша. Но влюбена в чистата му форма. А не онази убийствената. То как мислите Ем откри, че може да пише и това някак си я поправя? Да, като беше влюбена, но в единствено число.
До момента, в който писането не се превърне в пристрастеност. Или по-скоро замества други форми на пристрастеност. Приключвам с разсъжденията. Очевидно все още не ми се получава писането с реални думи, а не с безкрайни подтекстове. Просто все още има значение.

p.s. Случайно снощи се заслушах в песента на Рияна - California King Bed. Нали зад всяко действие си има мисъл. А зад всяка мисъл си има нещо, което я е предизвикало. Както песента предизвика мен, заедно с блога на Милита, който съвсем скоро трябва да прочета от първия ред до последния. <3

Няма коментари: