21 ноември, 2011

ля-ля. в лудостта не съм сама

Обожавам телефонните разговори с Мушето, които започват, докато тя се прибира от училище и приключват с половин час уговорки да затваряме. Пък какво сме си говорили е съвсем друга тема, свързана с нашата хубава сделка повече да не говорим за определени неща. Нищо, че сигурно ще си мислим за тях дори повече от сега.
И да, смяхме се адски много, после като пълна идиотка трябваше и да се разплача. Защото не помня кога за последно бях изричала на глас подобни неща. Пък то от едното следва другото, и после нямат спиране разните там картинки, минаващи като на лента през съзнанието ми.
Утре ме чакат контролни, пък мислите ми са толкова хаотични, че вероятно нищичко няма да науча. Не се оплаквам. Обожавам такива разговори и ми е адски доволно, че най-сетне успях пак да си кажа всичко. Всичките нишки си стоят, навързани една за друга. А по тях върви ток. И като случайно бутна някоя, усещам трептенето през цялото си тяло. Забравям си как се диша, как се мърда, как изобщо се прави нещо. За части от секундата... И после си припомням. Обещавам да не пипам повече нишките. До следващият път, когато ще си забравя какво съм обещала.
Хубаво е да не се побърквам самичка. Споделената лудост е най-адското изживяване на света. И после защо сравнявали любовта с лудост. Ми затова. Пак обърнах някак си темата. Общо взето, ако всичко, което някога съм писала види бях свят и някой успее да ми разкодира писанията, ще се чудя къде да се скрия. Пък те само ако знаеха какво си говорихме току що... За принца на белия кон, таланта, фотоапарата. И най-вече признанията, които никой не бива да чуе. Защото са си наши и само ние имаме право да си ги знаем. Пък и то такива неща не се казват, а се усещат.
Пък и съобщенията трябва да си скрия или изтрия, че днес кореспонденцията ни казва твърде много. Време е да се опитам да науча нещичко. Нищо, че ще трябва да гоня разни там мисли от съзнанието си. Пък и сигурно и с нея ще е така. Чудно колко ли още можем да кажем, ако ни смесят с мъничко алкохол. Ще разберем в петък.
Най-лошото е, че и Мушето прихваща от мен особено интересният начин на изразяване в пренаситени детайли. Моето вредно влияние край няма. Но пък е адски забавно. И слушането на Tech N9ne цял ден не помага особено на перверзното ми (под)съзнание да си спи зимния сън. Всяка песен има някакъв такъв подтекст, което не ме учудва, имайки на предвид от кого прихванах да ги слушам.
Вече сериозно отивам да уча. Или поне да се опитвам. И идеята да си изкараме снимки все повече ми харесва.

Няма коментари: