06 ноември, 2011

come undone


Моли се да не ме поискаш, когато се намеря.
Защото тогава си припомням цената си.
Защото тогава ставам най-прекрасна, най-неустоима, най-ничия.


За пореден път се намирам в нейните думи, по един такъв тихичък и неусетен начин. Пък някак си изпълват всичко със смисъл. Но някак си не мога да си подредя мислите, затова ще ще оставя писането за утре. И вече ще пиша на листче всичко, което зная, макар да не ми се иска да си го призная. Защото нещо ми се губи точната граница между това, което знам и това, което ми се иска да бъде. Някак си успявам да смесвам двете неща, игнорирайки някой и друг факт, които не би трябвало да игнорирам.
И да, пак си нямам друга работа и се сещам за разни неща. За които уж си бях забравила. Ама то да забравиш и само да се преструваш, че си забравил са си две съвсем различни и много далечни неща. Пък нали мина полунощ, и сега ще отнеме малко време накарам въпросните неща да напуснат съзнанието ми. Защото нямат значение. Всъщност имат, но това са подробности, пък те не са важни. И все повече ми се иска да дойде следващия уикенд. Имам черно и синьо по ноктите си, а яркото розово е скрито, заедно с още доста неща някъде там.
Ако можех да спя и едновременно с това да слушам музика, вероятно щях. Събота и неделя, прекарани във филми си е хубаво изживяване. Нищо, че предимно гледах някакви там романтични сладникави неща. Госпожата по история е на мнение, че сме имали нужда от подобни сладникавости, колкото и да се правим на смели, безспирни и непобедими. За момичетата ставаше въпрос. Може би е някак си права. И сега както в петък моя Sunshine казваше на мен, аз ще кажа на блога, че искам да гушна някой. И одеялото ми не се брои, нито възглавницата, макар че и за тях ще има мечки. Разликата е, че ми разказваше за разни там незабравими мигове и хубави спомени с едно слънчево момиче, прилично на самия него.
Пък аз искам да гушна някой, защото не ми е до разказване. А до мълчание. Тихичко, непрекъснато мълчание, примесено с тиха музика и много шоколад. Защото някак си от опити да докажа, да преобърна света, да направя и невъзможното, си изгубих всичкия огън, който някак си успяваше да ме кара да продължа да си танцувам под дъжда. Но капчиците вече са твърде студени, вятъра неспирно драска с невидимите си нокти по кожата ми и съм останала без глас, а дори не съм започнала да викам. Нямаше да има значение. То и сега няма особено. Само аз си вярвам, че има и там ми е грешката. Никой не ми е опрял пистолет до главата, та да седя навън в дъжда, като мога да се прибера. Но като се прибера ще трябва да си гушкам одеялото и възглавницата. Или бутилката водка.
Не, не ми е тъпо, нито ще се разплача като малко дете. Просто ми е едно такова замислено и сиво. Цветовете наоколо някак си не искат да ме оцветят и думите сами си намериха път към белия лист.


Трябва ми някаква свръхдоза. Дори да е от онези моите убийствените, в които си забравям как се диша и някой трябва да ми напомня. До момента в който не си припомня, че то дишането не е никак важно. Нищо, че е перфектният начин да останеш жив.
Млъквам, че пак отивам не където трябва. Написах твърде много, а и има още доста, което не искам да пиша. Време за сън, че пак стана много рано и утре ще си мечтая за легло и разни там други екстри. Тази седмица ще опитам да оцветя в синьо. Но не онова моето синьо, а другото, което принадлежи само и единствено на себе си. После повтаряме сто пъти и вече ще е петък. Пък дойде ли петък, света надявам се ще стане малко по-розов, малко по-хубав и аз покрай него ще съм доволна, синя и щастлива.

Няма коментари: