27 ноември, 2011

fuck the shut up

Не е лесно като има алкохол наоколо да си викаш, че трябва да пийнеш малко, пък после да казваш, че повече няма да пиеш за вечерта. И това да се повтори няколко пъти. Повече последни седмици няма да има. Знае се, че ще са последни само на думи.
И да, ще си повтарям известно време, и после вече няма да ми пука особено. Така че, да става каквото ще.
Пък това моето непризнаване вече започва да излиза извън контрол. Принципно нямам против, но прекалявам с илюзиите и игнорирането на реалността. Осъзнавам го, и пак продължавам да си върша глупостите. Просто не искам идеята да е моя. И знам, че има едно надвесило се "никога", което ще ми разказва играта. Но и аз си имам едно "никога", което адски много отива на една песен на Нели Петкова, ако не ме лъже паметта. Никога пак по този начин.


Преди протестирах, че не съм се борила достатъчно и е можело да направя повече. Но каквото и да направя, все си е тая. Така че, приключихме с тази глава от историята. И да, Тишо и братовчед ми се чудят как е възможно от едната приказна и наивна крайност да премина в другата, където си забравям да мисля преди да действам. Страничните ефекти на моето собствено намиране. Не, че съм се намерила. Пък и за момента си ми харесва да съм изгубена. И без особен интерес към чуждо мнение.
Установих и, че има хора, които пишат по-добри сценарии дори от мен. И въпреки това не моето "никога", си личи, че ми вярва. Има ми доверие и знае, че на мен може да се разчита, колкото и да се лигавим. Пък дори и да има наличие на алкохол. Може да ми каже всичко, както аз на него. Нищо, че все още внимавам какво ще кажа поне през повечето време. Защото ако трябва да направя списък "слабости", името му вероятно ще е на второ място. И списъкът реално се изчерпва с това и още едно. Точно от там се появява и онзи глупавия страх, който отеква като аларма в ума ми всеки път. И трябва да му търся скривалище, за да не ми пречи.
Знам, че обявих самичка последната седмица и Мушето май ще успее да удържи на уговорката. Но за първи път ще си призная, че аз не мога. Не, че не се знаеше. Просто трябваше поне да опитам. Знаците естествено са ми съвсем ясно. Дилемата е дали да се правя, че не ги забелязвам или да взема да ги послушам. Но пък ако ги послушам, че значи да започна да мисля и да внимавам, пък още не съм си намерила копчето за изключване на саморазрушително поведение. Та, чакаме следващите знаци. И после последните финални за потвърждение. Едва тогава може и да си помисля да се откажа. И повече не е мой ред. Няма да си измислям илюзии и да си вярвам на глупостите.
Усещам как ще има и пост със специални размишления, но по-късно.

Няма коментари: