10 ноември, 2011

it matters not, but still ..

"единственото, което ми остана от него съм аз, каквато бях, когато бях с него.

ще се опитам да запазя тази версия на себе си, защото някак си ми напомня за него. начина, по който ме гледаше искам да остане запечатан в зениците ми; устните ми да са все същите, сякаш ги е целунал току-що; усмивката все да е сякаш ми е подарил любимите ми цветя; настроението ми все да е сякаш съм се събудила до него в най-слънчевата лятна сутрин;

обичах себе си, когато бях с него. и обичам него.

ще съхраня това, което ме накара да почувствам. ще запазя спомените, които изживях до последния дъх. ще запазя навиците, които придобих покрай него.

той винаги вадеше най-доброто от мен. винаги. ще се опитам и аз сега да продължа да поддържам формата. макар че вдъхновение вече няма.

и всичкото това, може би, защото искам да запазя момичето, в което се влюби, за да може да се влюби в нея отново."


Това не съм го писала аз. Но колко пъти ми е минавало през ума си нямате на идея. Думите, които не исках да си призная и дори ме беше страх да помисля. Ми, вече нямат особено значение, освен че ми навяват едни такива хубави спомени. Само дето от онова мен са останали само лоши навици и спомените. Та, слагаме доволно точка. Точка.
Пълнолуние е и няма да се спи тази вечер. Пък и вълнението от предстоящата екскурзия също оказва влияние. Нямам търпение да е утре вечер по това време. И естествено като ми е тръгнало накриво тази седмица, така и ще завърши, но все пак поне ще има с какво да се смеся, та да не ми прави впечатление.
Ако трябва да отдам значение на преследващите ми знаци, трябва да пратя всички по дяволите и да се явя на Тойфел, за да го взема и после ще се видим, когато се видим. Но умея да следвам само знаците, които на мен си ми харесват. И все пак има нещо очарователно в идеята този път да променя нещо и да ги последвам. Ако можех да изпиша онова, което ми се върти в ума, или по-скоро да си го призная, вероятно щеше да стане ясно защо подреждам именно така нещата. Ако можех да го напиша, вероятно нямаше да ги подредя точно така. Може би сега е момента да си направя дневник, за да напиша всичките си глупости в него. Но ще си остане празен. Защото не е в това да ги напиша, а в това, че не мога да ги подредя, да ги осмисля, призная, разбера и каквито още думички има за тях.
Миналата година по това време разбрах, че не обичам ноември. И исках да върна времето назад.
Ама не... Наистина ли е толкова лесно? Толкова ли е простичко? Защото на мен не ми се струва такова, от която и страна да го гледам. Както и да е.
Както е тръгнало всичко в точно посоката, която не съм предвиждала никога, има още време нещата да се извъртят по най-невероятния начин. Или просто всички са се наговорили да ми обръщат света нагоре и надолу както си искат с повод и без повод. Или аз си го правя, макар че ако е така, значи съм станала адски добра.
Знам, млъквам. Отивам да си събера багажа и да спинкам, че утре ще е дълъг ден, а и нямам търпение да дойде уикенда. Пампорово, идваме!

Няма коментари: