01 ноември, 2011

it's gotta be november again

Тихичко е. Първите часове на започващия отново ноември. И все още дишам, което си е едно мъничко чудо, имайки на предвид споменатите или не глупости, случващи се както и когато си искат все около мен.
Миналата година по това време знаех, че ноември няма да го обичам и едва ще дочакам края му. Тази година ми е едно такова тихо с липса на почти всякакви знаци. Обикновено точно през това време от годината всичко ми догаря в пламъци, превръща се в пепел и после нещо случайно се преражда от въпросната пепел. Има криле, като на ангел, но не принадлежи на рая, защото в себе си носи мъничко тъмнина. Да, за тъмния ангел говоря. Просто прибавям разни детайли. Начало, разминаване, край с пламъци - ноември. Година по-късно същото нещо отначало. И сега... Третата трябва да е различна, иначе вече сама ще взема да се замервам с разни тежички неща.
Започва сериозно да ми омръзва от разминаванията и липсата на усмивки. Пък опитите ми да предотвратя подобни неща липсват. И е настъпил един такъв привиден мир. Затишие, предсказващо нова буря. Или просто си въобразявам. Не е изключено. И усещам как съвсем скоро ще посетя фотото, за да изкарам старите снимки и да запълня лилавата си кутия с тях. После ще има пост, посветен на доброто старо време, спомените в кутиите, следите, оставени от поредното разминаване, опит за усмивки и толкова.
Да, вече никак, ама никак не съм онова изгубеното момиче от влака. Или съм нея, но когато не избра да се върне, а вместо това намери пътя обратно до празния си апартамент и остана там самичка с мислите си. Сигурно достигна до извода, че да бягаш не е чак толкова прекрасно, но тази част от историята все още не съм я написала. Може би някой ден ще стигна до нея.
Ноември е. Поемаме си дъх, затваряме очи и очакваме студеното време, жълтите листа, вятъра, дъжда, снега, да заличат следите от топлина по кожата. Знам, че не става толкова лесно, но пак за малко ще бъда оптимистка с розови очила. Съвсем за малко. Докато не започне всичко да изгаря в пламъци, заедно с мен самата. Хайде пак да я играем онази игра на разминаване за не зная кой път. И да... Хелоуин партито беше уникално, оцветено в черно и червено, примесено с музика, танци и броим до 8, а после отначало. Не питайте защо, защото и аз не зная. Пък и да вървят по дяволите думите, има ли я музиката, мога и без тях. Добре де, реално не мога, защото ще се побъркам ако не пиша. Но имам нещичко на предвид. Поредната илюзия от онези тъмните, любимите ми. Най-лесно ми завземат съзнанието и най-ярко изгарят в пламъците, повличайки ме със себе си. И не, няма да се правя, че не ми харесва. x.x.

Няма коментари: