14 ноември, 2011

means too much

Знам, че пиша толкова често, че нямате време да ми изчетете глупостите. Пък какво остава да започна да ви липсвам. Но пак имам какво да кажа.
"Анатомията на Грей" за не зная кой път успя да ме разплаче. Просто е толкова... Замислящо, разтърсващо, принуждаващо те да осъзнаеш колко истинско е случващото се, макар да е просто сценарии и актьори, които си играят ролите. Защото с Мередит имаме твърде много общи неща, които нямам намерението да споменавам. Свързано със следния цитат, някак си ако сравня всичко, ще знам точно какво искам, какво имам и какво не искам да изгубя. Пък колко от всичко това е мое, че да го изгубя, е уравнение с твърде много неизвестни.

"Remembering that I'll be dead soon is the most important tool I've ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure - these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.


Следва писането на списъци с песни и желания. И само Джейми знае защо Тереза си прибира спомените в кутии. Не, за да ги скрие от самата себе си, сякаш не ги е имало, а за да ги запази всичките. Но не да живее с присъствието им, а само с усмивките, които са и донесли. Когато допиша точно тази история ще разберете какво имам предвид. Просто малко ми се смесват образите с нейния тъмен ангел и моя собствен. И да, има го онзи момент, в който може да започне да ти пука. Конкретно не на теб, а на мен. Но това е съвсем друга тема. Пък като прибавим изписаните преди това думи, оставените следи и последните два пъти, когато беше ноември, става ясно, че вероятността е твърде голяма. Пък и от друга страна си има едно съвсем различно значение, свързано с новата ми неспособност да си признавам и да пиша за определени неща. Чудно как думите могат едновременно да ти изпълват съзнанието и да отказват да се подредят върху белия лист, просто защото доста често казват твърде много, а самия ти не си готов да го чуеш, прочетеш, признаеш, осъзнаеш, почувстваш.
Затова и аз искам Джейми, дори да е измислен. Сигурно ми е най-любимия герой, създаден някога от собственото ми съзнание. Нищо, че понякога е абсолютен идиот. Поне знаеше, без да трябва да му се обяснява. И се връщаше, макар да си беше отишъл. При това го имаше изтърканото обяснение, но заедно с него бяха и хилядите му опити да си върне изгубеното. Пък само Тери знаеше, че всъщност нищичко не е изгубил наистина, защото тя си искаше него, макар да беше тъмен ангел. Не съм сигурна колко добре звучи и колко точно от историята успяхте да разберете, но все повече ми харесва идеята да я допиша. Защото казва твърде много, макар в минало време. И после всички ще искат да си имат Джейми. Но засега си е само мой, в съзнанието и на няколко файла.

Няма коментари: