07 ноември, 2011

mix me with chocolate

Два филма, две пълнолуния в тях и вече ме е страх да пусна трети. Очарователните магически неща започват да си губят очарованието, когато станат повече, отколкото можеш да приемеш.
Значителни количества шоколад. И цитати тип "ще се срещнем под лунната светлина". Няма дори единайсет, а аз мисля да си легна с някоя книга и да се приспя. Пък има опасност
да не мога, защото спрях да мисля за нови глупости и започнах да гледам сладникави филми. То затова и ме застигат разни реплики, които някак си не принадлежат на мен. Имам два часовника, един повреден със синя панделка и един изцяло син, който да ми отмерва времето. Но без тиктакане, за да не напомня, че часовниците и сърцата имат нещо общо. Или поне моето има общо с тях. И е ноември, а времето ми е едно такова спряло.
Майка ми по незнайно чудо се обърка да ми позволи да карам колата на връщане към вкъщи и си мислех, че ми е липсвало, пък някак си се оказва, че не е. Да, признавам, супер си е. Но има едно "но", някъде сред думите ми.
Пък аз някак си успявам да пиша едно, да мисля за друго и да заключвам трето между редовете на постовете. За да може само аз да си знам какво се е случвало в побърканото ми съзнание, докато съм пишела разни там глупости. И постовете си стават все повече, а това също е малко плашещо. Защото значи, че наистина има истина, която не е за тук и за която още нямам думите да пиша. То кога ли съм ги имала за нея, но все пак.Истината ли? Тя не е за тук, а за някое листче, което ще изпиша, докато слушам моите си песни, без да конкретизирам кои точно, защото и аз не съм сигурна. Пък после листчето не зная къде ще му търся място. Вярно е, че като изпишеш нещо, с цел да го махнеш от мислите си, не върши особена работа. Защото ако беше толкова лесно всички хора по света щяха да изписват на листче измъчващите ги мисли и да са доволни и щастливи.
Отнема няколко думи и половин час, за да се направи нещо. И цялото време на света е малко, за да не се направи, а да се стои отстрани. Без определен срок, без сигурността, че даденото време някога ще дойде. И общо взето мога да изпиша всичките думи на света само за да не напиша онези няколко, които да дадат отговори на всички въпроси.
И може би най-добре лъжа себе си, но най-добре заблуждавам другите. Освен няколко малки изключения, които ме познават по-добре от самата мен. Само аз и блога знаем какво имам на предвид, какво искам да кажа, какво не казвам и защо не го казвам. И след тази една седмица на разни сладникави филмчета, пълнолуния и романтични реплики, примесени с дози шоколад, прегръдки от синьото одеяло и мрънкане, обещавам да спра. Обещавам на мен си, че седмици като тази няма да има скоро, защото сладникавите филми и без това не ми отиват. И то не защото не са хубави, а защото доста често започвам да им вярвам. Като на приказките. И после ходи обяснявай на малката Мечтателка, че приказките принадлежат само на героите си и не се случват наистина.
Би било хубаво пак поне за една вечер да строим пясъчни замъци и да си измисляме в коя стая какво ще има. И колко животни ще си гледаме и как ще се казват. Невинно, по детски, както преди. Дечкувци, какво да ни правиш!

Няма коментари: