01 ноември, 2011

okay... i keep forgetting

За пореден път достигам до извода, че сама си го правя.
Пак минава полунощ и имам много за казване, а малко думи, с които да го кажа. Общо взето съм се вживяла в идеята за оставянето на следи и побъркването. Пък за да стане, трябва и да не остана за дълго, образно казано. Но и на тази идея ми се размиха границите. Или аз си ги размих, вече не съм сигурна кое е по-вярно.
Най-чудно от всичко е, че вече дори нямам против всичките убийствени неща. Нито следите, нито побъркването, нито безсънието. Защото по някакъв изкривен начин напомнят, че нещо някога е имало смисъл и може би някой ден отново ще намериш смисъл, макар и не точно по същия начин. Пък после вече се включват разни там механизми, които не те оставят да си останеш побъркан и колкото и да не ти се иска, вече не си. Но и не знаеш какво друго ти е останало, освен безсънието и побъркването. Пък и доста неща се губят покрай строенето на разни там стени, горене на мостове.
И да, общо взето, сама си го правя. Понякога несъзнателно, друг път с малко помощ от някого. Но не би могъл да ми помогне, ако някак си не му позволя. Дори да е несъзнателно. Добре, че поне аз си разбирам какво искам да кажа и в същото време да не кажа.
Нов опит за пренареждане на думите. Съгласна съм света ми да си се завърта с главата надолу когато си поиска. Или по-скоро да ми го обръщат наопаки. Не ми пречат и страничните ефекти на безсъния, писане, музикални дни с повтарящи се песни, двойни дози кофеин. По някакъв мой си начин съм свикнала с тях. То след толкова пъти повтаряне оставаше и да не съм. Но аз да съм причината за нещо подобно, не съм съгласна. Сама си го правя, и все пак отчасти не само, поне повечето пъти.


Както казах и на моето Муше, ако можех така да го извъртя, със сигурност на мига щях да го направя. Но кога ли е било толкова простичко.
Чудо, минава полунощ, а аз още не съм си в леглото. Пък обичам да спя. Ама нали като мине полунощ и трябва всичките глупави мисли да отидат някъде. Не, че реално отиват, защото пак си ме измъчват, но поне ми се изчерпва желанието да мрънкам.

p.s. Днес случайно се сетих как като говорех преди с моето Муше и се разбрахме окей да ни е код. Тя си знае за какво. Пък и защо да не се сетя. То така като съм тръгнала... Пф, добре де, лягам си, ама по дяволите!

Няма коментари: