05 ноември, 2011

out of reach

Снощи чувах гласовете на изминалия ден. Днес пък цял ден гледах филми, облечена в сивия си анцуг. И докато гледах филми цял ден, установих, че май огъня в кръвта ми е започнал да изчезва. При това, съвсем неусетно. И пак е полунощ.
Зная как го изгубих. От многото опити да докажа, че съм права. Предполагам винаги има един момент, в който се предаваш въпреки всичко. Защото каквото и да направиш нищичко не се променя. И се примиряваш, макар и временно. До следващия път, когато пак ще искаш света и ще си готов да започнеш трета световна война за онова, в което вярваш. Пък с моята висша степен на идиотизъм, в каквото повярва, се оказва грешно, лошо, неправилно, илюзия. Знаем, най-добре лъжа себе си.


Явно най-хубаво, пък и най-много пиша, когато следите са привидно изчезнали и никой не ми се върти в главата. Историите оживяват в ума ми и магията си се случва самичка. И никой не може да ме обича, повече от мен. Пък и да можеше... Не, не може.
И да, крайностите са ми слабост. Ще бъде или приказка, или кошмар. Или твърде добър, или твърде лош. Или ще обичам твърде много или твърде малко. Или ще избягам, или се боря до край. Или ще е всичко, или нищо. И някак си успявам да намеря нещо положително във всяка една от тези крайности, заблуждавайки себе си, че никак не е страшно да си на ръба. Абе, страшничко си е. Убийствено, побъркващо, изключващо всякакви предположения какво следва, създаващо хиляди илюзии. Писателското аз намира красота във всичко това. Вярно - някак си е мъничко трагично да разбиеш полусъзнателно себе си на хиляди парченца, но за да напишеш нещо, което да докосва и побърква с думи, трябва да си го преживял и да е оставило следа. Останалото просто е игра на думи, чувства и емоции, които заедно обединяват всички парченца от преобърнатия хаос, разкъсания свят и останалото от теб самия. За да оживее историята, трябва първо да е изгорила поне малко душата и сърцето ти. Да усещаш горчивината и едновременно с това сладостта на всяка написана дума. Трябва да откриваш части от себе си в думите на всеки герой, спомени в преживяванията им и страстта от сърцето ти в техните.
Както би казала Мер на Кристина, съм попаднала в черна дупка. Слушам си новата хубава музика, запълвам си времето с филми и игнорирам всякаква връзка с мислите, които се опитват понякога да ми превземат съзнанието. Пауза. Временно приключвам с всички видове сложности, схеми и други подобни. Остана ми една и почти сигурно ще се провали, така че май вече и на това изгубих смисъла.
Не помня последния път, когато имах смисъл. Помня деня, времето, мястото, но детайлите вече ми се губят. Пак цитати от Анатомията на Грей. Защото не мислиш, че последния път ще бъде последен. Всъщност пак ще си намеря смисъла, но не по онзи начин.
Превърнала съм се в колекционер на думи и спомени. Зная точно какво ще се случи и въпреки това правя дадено нещо, просто за да съм го направила. За да докажа на себе си, че мога да го направя. Все едно си изграждам собствен сценарии на фона на реалността. Но не измислен, а сбъдващ се. Някак си винаги знам какво ще последва. Не до секундата, но общата идея ми е ясна. И си зная добре ролята, а дори не се опитвам да я променя. Изигравам си я доброволно и се превръщам в Селена. То затова когато е пълнолуние съм най-побъркана, без дори да зная, че е пълнолуние. Пък и беше пълнолуние, когато за последно видях падаща звезда. А смесени двете неща още повече побъркват. Усмивка, защото само аз си знам защо. И надявам се съвсем скоро ще си преоткрия някоя от историите, за да я допиша, както онази за Алиенора. Пък може и продължението.

Няма коментари: