20 ноември, 2011

Tech N9ne all day ^^

Нещо в изграждането на стени не ми се получава, както става ясно от последните стотици изписани постове. Мисля си, че стената трябва да е по-скоро символична и поставям листи хартия, които залепям прилично. Но времето е ветровито и стената ми бързичко се скъсва и отлита. После решавам, че трябва да е от дърво. Бавничко и старателно цял ден си играя да закова дъските, наранявам си пръстите, защото не ме бива особено в тази работа и до вечерта всичко изглежда идеално. Докато не дойде някоя буря. Светкавица пада точно към стената и я гледам как изгаря в пламъци. А за тухли нямам сили. Защото не е стена, която някога съм искала да строя и не искам да е сива, твърда и вечна.
Пък установявам, че и преди не съм строила особено добре стените си. Просто съм горила по-настойчиво мостовете, за да няма какво да ме връща някъде. Ама те новите бързичко се строят.
Моето Муше и тя се побърква тези дни. Или по-скоро има кой да я побърква, та ни е доста забавно да си говорим за какви ли не глупости. Пък на мен побъркването ми е перманентно състояние и нямам против да си имам с кого да с побърквам. (Намерих си и нов смисъл на тези думи, но както и да е.) Поне тази седмица ще ни е за последно. И тя знае, че като кажа, че повече няма, всъщност значи, че ще има още. Някак си знае всяка мисъл зад действията ми, което си е някак магическо.
Днес нали е неделя, та пак не се наспах. Щях да уча цял ден, пък вместо това гледах новия филм от поредицата "Здрач", само за да видя как са го направили. Единствено началото беше интригуващо и после вече ненужни детайли, губене на филмово време, за да могат и втори филм да направят.
Пък нали аз съм си аз, трябваше пак да се сетя как имало едно синьо нещо, наречено фотоапарат и колко важно беше да го взема, за да снимам. Не, че снимах особено, но все пак. Моля, някой да ми намери копчето за изключване. Спиращите дъха за части от секундата мигове ми идват малко в повече последните няколко дни. Твърде ярко, твърде истинско, твърде побъркващо... В ума ми се появяват образи, низ от думи, придружени с разни там детайли, които уж съм забравила, пък всъщност не съм.
Точно по това време на денонощието ми липсват онези разговори, които от лигави стават твърде сериозни и ти се спи, но искаш да останеш на лаптопа цяла нощ, защото някак си с някой те дели адски много разстояние, а го чувстваш съвсем близко до себе си. Пък хората, с които ми се получават тези разговори са извън линия, няма ги, липсват и са твърде далеч.
Damn... Обичливо ми е. Не по онзи магическия начин, макар че много ми се иска да беше. И ми е гушкащо.
Да, ще бъде дълга седмица. От онези запомнящите се. С многото контролни, адските партита и после желанието за дълга почивка на някой самотен остров. Усмих!

2 коментара:

Eclipse Girl каза...

Ем,има моменти,в които ни се иска да сме строили по-добре стени.Но от личен опит ще ти кажа,че когато най-после си съградила съвършената стена,се случва така,че сама искаш да я събориш.Защото стените не те пазят само от лошите неща,те спират и хубавите.Гуш! :))

`Ем каза...

Затова метафорично не ги строя с тухли... И слагам стени не на себе си, а на нещата, които по някакъв начин биха имали влияние върху мен. Но както и да се опитвам, не ми се получава, та ще взема да ги зарежа тези стени и само да горя мостовете. :D
Хубавите неща си ни намират дори без да ги очакваме. Пък някой път дори не знаем, че ги и искаме.
Много гуш!