26 ноември, 2011

we are awsome

Странно е на сутринта да оправяш леглото, в което е можело да спиш, (или пък да не спиш), но не си пожелал. Още по странно е как някои хора имат някакви общи черти, пък всъщност са толкова различни. И Тишо не знае колко е прав за онова с усмивките. Ако знаеше, сега щеше да ми се усмихва самодоволно.
Установихме, че явно все още има някоя закътана в мен частица, което си държи на илюзията. И е адски наивно, знам. От друга страна приликите бяха малко повече, пък от това избягах преди и предполагам разните там механизми все още си ми работят. Само аз и Мушето си знаем за какво съм говорила. И да, убедена съм, че е илюзия. Но това не ми пречи да си я харесвам.
Пък да стоиш на терасата и да повтаряте следния диалог си е незабравимо:

'I'm awsome.' he said.
'You're an idiot.' I said.
'Yeah, but I'm awsome.' he said.
'I know.' We are awsome.' I said.
'We are awsome. 'Cuz we are cousins.' he said.

Изобщо разговорите след два през нощта са си луда работа. И стоенето на терасата по тениска и якенце също. Повтарянето на идиотски фрази, пушенето на цигари и светенето със запалката. Махахме на горките хора и повтаряхме, че сме страхотни и идиоти... И страхотни идиоти.
Ставането на сутринта беше трудно за мен, пък за Мушето и братовчед и с тези само два часа сън направо не ми се мисли. Тази вечер няма да е по-различно. Дори ще е по-убийствено, защото партитата са две.
И е желателно да поспя, пък имам да пиша идеен проект по свят и личност.
Усмивка, за илюзията и запазената у мен част, която все още помни, че за някои неща един миг не стига. Дори и цяла вечност да е, пак няма да е достатъчна. И точно за такива мигове исках да пиша, когато установих, че писането е най-страхотното нещо на света. Или поне едно от най-страхотните.
Сега ли? Чакаме. Чудно как имам навика да си повтарям, че искам нещо да се случи. А трябвало да внимавам с желанията си, защото можело и да се сбъднат. И все пак от едно желание ли ще се плаша? Все пак за да го пожелавам, значи нямам право да протестирам после.
Чакаме си знаците. Защото тези от снощи не са достатъчно красноречиви на мен, а само за мен. За малко Мушето да спи на дивана, а не при мен. Но нещо в моя милост реши, че... Не знам. Илюзията си й харесва повече. Пък точно братовчед ми, който винаги знае какво ми се върти в ума преди дори аз да го реша със сигурност, си няма и на идея. А Тишо е прав. Нищо, че никога няма да си го призная. Нито на него, нито на мен си.

Няма коментари: