29 декември, 2011

4 am as usual

Прерових блога из основи, докато събера всичките цитати от годината. През повечето време съм била изгубена, уплашена, липсваща на себе си и в същото време по възможно най-наивния начин съм си вярвала, че приказка ще има, ще нещата ще се оправят. Всъщност не винаги всичко се подрежда както ми се иска. А като добавя липсата ми на късмет, шансовете да се подреди са едно на милион.
Сама си градя стени и после сама си ги събарям. Измислям оправдания на всеки и за всичко, защото повреденото ми съзнание е способно на всичко, стига да задържи някого до мен. И Мушето ми се смее на цялата тази повреденост, защото знае по-добре от мен отговорите на всички въпроси.
След хилядите потвърждения на разни там работещи механизми ми е време да си спретна едни хубави правила, защото има нещо очарователно в това всичко да ми е в абсолютен хаос. Но когато сред този хаос не мога да намеря дори собствените си съставни части, тогава вече става прекалено сложно и трябва да ми се напомня как се диша. А повтарях да ми напомнят да дишам толкова много пъти през тази година, че... Знам, че никога не се казва никога. И обикновено не давам обещания, защото водят до автоматичното им неизпълнение. Но този път обещавам на мен си:

-Стени повече няма да събарям. Нито да търся оправдания на когото и да било. Ако някой иска да е част от живота ти, ще намери начин.
-Обещавам да не си създавам илюзии, да си дописвам приказките и да стоя самичка под дъжда.
-Никой освен мен няма право да знае какво ми е (на мен). Освен Мушето. Следователно, никой няма право да ми казва кое как ще се случва.
-Миналата година обещах да обичам. Тази ще е обратното - обещавам да не обичам. Или по-скоро - обещавам да обичам само себе си и тези, който също ме обичат. Любов в единствено число е все едно сам да си налееш отровата и да си я изпиеш, казвайки: "Наздраве!".
-Обещавам да пиша, както преди. Ще завърша историята за Тъмния ангел.
-Повече никакво следване на знаци. Обикновено все си харесвам тези, които ми допълват плановете, затова ще ги игнорирам всички и каквото стане.

Сигурно ще добавя още, пък и засега тези ми стигат. И може да звучи песимистично, но като дойде принца, аз вече няма да съм принцеса. Пък с този късмет, и той няма да е принц. Не ми е тъжно. Просто ми е едно такова тихо. Харесва ми да си е 4 след полунощ. При мен винаги е толкова. Времето се върти между 12 и 4, винаги е тъмно. Може би затова не виждам нещата, когато трябва, а винаги след това. Но пък си има нещо очарователно в това да не виждаш нищо друго, освен тъмнината. Не очакваш да дойде деня, нито да видиш слънцето. Гониш минаващите покрай теб светлинки на разни други самотници, изгубили се в тъмнината. Ето тук идва тъжното. Това, че ти намираш някого в тъмнината не значи, че и той е намерил теб. Този някой си търси нещо друго, точно както самия ти. А на мен винаги ми пожелават да намеря това, което търся. Сега е момента да си припомня обяснението на Едуард за метеорита и да замълча. Лека нощ!

1 коментар:

Mercury comet** каза...

„Това, че ти намираш някого в тъмнината не значи, че и той е намерил теб.“ - много точно казано!

Пожелавам ти да изпълниш обещанията си!