13 декември, 2011

in the dark

Липсва ми идиотската усмивка. Липсва ми сладникавото писане, което ти оставя едно такова усещане за щастие, завършеност и смисъл. Все едно изчиташ написаното и знаеш, че този, който го е написал, в този миг е бил на седмото небе. Както когато двете хлапета се прибираха, когато слънцето вече се беше скрило. Той разказваше за мечти и бъдещи светове, а тя едва успяваше да сдържи усмивката си, излъчваща всичкото щастие на света. Защото някак си за малко тези бъдещи светове имаха нещо общо с нейните.
Хаотичността пак ми е превзела думите. Мисля си едновременно за стихове, колко не обичам поезията, но пък и я намирам за очарователна. Също червеното не ми е любимият цвят. Твърде е ярък. Но косата ми пак има подобен отенък. Пък и за концерта ще сме облечени в черно и червено. Установявам, че не го харесвам като цвят, а някак си ми отива. Поне от време на време замества сивотата. Сега да не си помислите, че сивотата е най-лошото нещо на света. Не, аз си я обичам. Дава ми свободата да откроявам по-ясно заобикалящите ме цветове. А днес имаше много лилаво, при това ярко. Примесено с усмивки и напомнянето, че винаги съм права, дори да се уверя след време в думите си.
Време ми е да си сложа ластичката на ръката, макар че съм забравила как точно действа. Пък и няма да има особен смисъл. Просто отбелязвам какво трябва, но това не значи, че ще се случи. А тази вечер би трябвало да падат звезди. И мечтателката в мен няма право да си пожелае. В секундата, деляща днес от утре... сега от преди... Пожелавам Ви усмивки.

Няма коментари: