29 януари, 2012

as we

О, чудо! Пак ще си легна, когато днес става вчера, а утре - днес.
Не помня кога за последно нещо буквално ми смрази кръвта така. Едно най-обикновено пързаляне с найлони по дигата се превърна в размяна на уплашени погледи, бясно шофиране и ходене до Бърза помощ. Всичко е наред, но все пак си беше страшно изживяване. И то имайки на предвид, че бях само страничен наблюдател. Единствените дечица, решили да се пускат по снега бяхме аз и кака, и намерихме не особено място за целта. Както и да е. Важното е, че всичко е наред. Просто... Си беше страшно.
Споменавала ли съм, че съдбата може да бъде изключително иронична, когато пожелае? Защото веднъж бях споменала някакви часове разлика. Нищо, само аз си знам какво искам да кажа. Имам прекалено много за казване, но няма смисъл. Нито думите ми променят света, нито ти се говори с мен за това... Или всъщност за каквото и да е. Знаеш ли, искаше ми се да те познавах от по-дълго време, за да мога без проблем да разгадая всяка твоя мисъл, без дори да се налага да ми казваш какво се върти в съзнанието ти. Защото всяка история си има две страни и аз знам само моята. Пък обикновено винаги съм права и затова намирам разни оправдания за каквото и да било. Но замисляйки се... Въпреки многото неща, които ми се иска да зная, фактите са си факти. Поне третата ми световна се отложи и нещата приключиха с привидно примирие. Ирония. Припомням си онзи сън с правенето на постер, подобен на бялата ми тениска, с която съм на една от снимките. Където има знаме, синьо и червено и усмивки. Сънувах, че правя постер с подобна идея и като прибавя това с часовете... Дори не ми се мисли. То и снощи сънищата ми бяха странни, но няма какво да се чудя. То просто ... Ми ги няма думите, затова отивам да спя. И дано ми се върне вдъхновението и започна да се поправям, че никак не е забавно.

Няма коментари: