24 януари, 2012

it's like

Лежа на пода. Мечтая си за събота по пижама и с чаша кафе в ръка. Навън май вали. Спи ми се. Липсата на сън, придружена от безсънието, което ме е налегнало, ми развалят настроението. То не само те, но поне някой се опитва да ми го оправи. И Стелито набързо превръща в думи онова, което ми минава през ума.
Изморена съм. От липси, размисли, въпроси без отговори и недоизказаности. Да, Теди, замислям се. Но повече за себе си, отколкото за онова, за което си писахме. Установявам, че ще си напиша на едно листче всичките граници, за да не ги преминавам. Изморена съм. От безсънието и дъждовното време. Студено ми е и страшно много ми се иска малкото сладко кученце да беше тук като онази вечер, за да го гушкам и да заспива на ръката ми. Да ме търси, дори когато се дръпна за секунда и да усеща, че ръката ми не го гали. А как само ми се радваше като ме видя... И започна да подскача, за да го взема в ръцете си, а после започна по най-сладкия начин да ме ближе и нежно да ми хапе пръстите, защото го закачам.
Би трябвало да съм научила доста неща. Вярвам си, че е така. Защо обаче трябва пак да ми се казват и обясняват като на малко дете? Защото цялата съм низ от думи... и не само. Научила съм се да ме е страх, да съм несигурна и да намирам оправдания. Научила съм се да нямам право да казвам каквото и да било. Научила съм се, че думите ми нищичко не променят. Но това не ми пречи да си ги казвам поне на мен си. То затова си имам блог, един куп тетрадки и бележки на телефона. За да чета сама на себе си и за себе си. Не, защото ще забравя. А защото обикновено в думите скривам разни значения. Не съм себе си, когато не мога да пиша. Най-любима съм, когато имам думи. На себе си.
Съвсем хаотично Ви пожелавам лека нощ и отивам да се боря с безсънието, защото имам нужда да се наспя. А и реалността ми разказва играта за не зная кой път.

It's like taking me to the top of the highest
mountain, showing me the world and saying
"and that's what you CAN'T have".

Няма коментари: