11 януари, 2012

paramour

Започвам вече да се ядосвам на себе си, че нито една думичка не иска да се изпише в блога. Дишам, понякога с напомняне. И времето не е толкова спряло, колкото беше преди. Вероятно се дължи на липсата на определения и условия.
Има нещо страшно очарователно в това да изживяваш моменти, за които си писал преди. Пък аз си ги преживявам още хиляди пъти в съзнанието си, та от време на време си оставам загледана в някоя точка или в дисплея на телефона, например. Нищо не ми е далечно, поне в този миг. Почти не мога да повярвам, че 2011 свърши и 2012 започна толкова очарователно. От време на време си търся доказателства, че нещо наистина се е случило, защото ми е все още като сън.
Госпожата ми по английски език ме мислела за срамежливо и мълчаливо момиченце до преди година. А сега ме кара да говоря, за да ми пише оценка и установява колко откачена съм всъщност. Имаше една теория, че имам поне две самоличности. А от онази тихата и кротката не е останало много. Сега горя, не мисля. Изпробвам докъде ще ми стигне смелостта във вършенето на глупости. Така де, търся си границите. Всички други освен една.
Защото пиша за всичко друго, но не и за това, за което имам да пиша, искам да пиша, мога да пиша. Ем като е влюбена не може да пише. Извод - Ем е влюбена. Напомнете и да диша. И да спре да си представя онази ненаписана бъдеща история за дъждовния ден. Ще й хареса прекалено много и после ще иска да я сбъдне. Говоря за себе си в трето лице. Говоря глупости, защото всичко друго би било прекалено много.
Извод:
Мълча, защото съм страхливка.
Мълча, защото имам прекалено много за казване.
Мълча, защото в уравнението ми има неизвестни, а с математиката никога не сме се разбирали.
Мълча, защото никой няма право да чуе онова, което имам да кажа (с едно единствено изключение). А съм страхливка... И ми е време да се наспя, защото започвам да се ядосвам на луната, защото наднича през прозорците и вижда всичко, което на мен ми се иска да видя точно в този миг.

Няма коментари: