06 януари, 2012

untitled (love letter or something)

Колекционирам спомени. Това се е превърнала в моя лична фраза, с която за си започвам или завършвам постовете.
Имах шанса да се наспя и на сутринта на път за курс идеите започнаха да ми изпълват съзнанието.
Представлявам една прилична енциклопедия с сливащи се оранжево и синьо на корицата, чрез може би малко бяло, за да няма прекален контраст. Има изписани мънички бели думички, хаотично разпръснати из цялата корица. В ъгъла вероятно ще бъде нарисувана една малка красива кутийка.

(картинка с двете неща, които имат смисъл и заедно изпълват сърцето ми)

Да се върна на същността - съзнанието ми, пък и аз самата, представлявам енциклопедия без заглавия, а само с думички и следи. Енциклопедия, в която ако някой надникне, ще открие предимно теб и мъничко от мен. Ако някой ден се изгубиш, бих могла да ти припомня кой си до последния детайл.
Маската ми на смела и ничия се е разбила на парченца. Изпълнена съм с романтика (произнесено с френско "р"), сладникавост, следи от допир и спомени, всичките благодарение и по вина само и единствено на теб. Без съмнения, без обяснения и разговори за любов в множествено число.

А накрая на енциклопедията вместо речник има низ от въпроси, на които отговорите съдържат предимно "ти", "теб" и "нас". Аз не съм себе си ако не принадлежа (на теб). Присъствам в това "нас" единствено ако и "ти" си там (тук), някога (сега), за малко (завинаги).


Оставете ме навън сред дъжда, където ми е мястото, за да си представям какво искам да се случи в дъждовен ден като този. Превъплъщавам се в ролята си на Селена, изгряваща всяка вечер, за да наблюдава отдалеч своя Едимон. Или може би Алиенора, която така и не успя да промени нищо с думите си.
Дъждът се усилва. Заедно с въображаемото тиктакане на часовника и падащите бързо капчици дъжд, си припомням как бие сърцето ми, щом е близо до твоето.
Като една прилична енциклопедия съм събрала в себе си толкова много детайли. Помня думи, секунди, часове, мълчания, споделености, достатъчности, метеоритни дъждове и пропуснати такива, пълнолуния, френски, нежности, две неизречени думички...
Всеки път щом ме побъркаш, оставам кротка и тиха. Заспивам с усмивка, докато нежно рисуваш с пръсти по кожата ми или ги преплиташ в косите ми.
И вече не искам света. Стига ми само да си само на дъх разстояние и да чувам тихото биене на сърцето ти, сливащо се с моето.


Обзела ме е хаотичност. Мислите ми са твърде много, твърде истински и лични. Все едно съм свалила маските от себе си. Стоя в ъгъла на стаята с лист в ръка и казвам на себе си колко те обичам, сякаш някой ден бих могла да забравя.
Бих свалила всичките звезди от небето, ако знаех, че ще ми изпълнят желанието за дъждовния ден. Бих стояла под студените капки на падащия дъжд, носеща единствено лятната си бяла рокля, стига думите за вечност да докоснат устните ти, както в този миг (и всички останали) изпълват сърцето ми.
За теб нямам гумичка, с която да те изтрия, нито коректор. Първо, перманентните неща не се заличават с нищо и второ - не съм объркала, за да ми се иска да поправя каквото и да било.
Напъхвам спомените си в кутии, а си оставям разни невидими следи, които все пак да ми напомнят, че понякога (когато си близо) имам смисъл и принадлежа. И после ... Ще остана ничия, но не защото няма да принадлежа на никого, а защото няма да принадлежа на някой друг (освен на теб).
Не помня някога да съм се изразявала толкова силно и думите да не са ми стигали да кажа колко много значи нещо за мен. За всичко си има първи път. А си ми изключение от правилата. Обикновено знам къде да си сложа граници. Спазвам си правилата и внимавам. Обещанията в края на миналата година вече за нарушени. Не се учете от мен как да си спазвате вашите обещания. Правилата ми ги няма, границите са заличени. Подреждам си хаоса и прибирам спомените в кутии. Обикновено скривам всичко, но нали трябва пак да си изключение. Вместо да скрия всичко, съм си оставила мънички незначителни нещица, които да ми припомнят, че всъщност никога не съм искала да си просто спомен.


Дъждът бавничко се превърна в сняг. Както моята побърканост се превръща в спокойствие, когато съм до теб. Както се губя и намирам заради присъствието или отсъствието ти.
Да не споменавам споделеният с целувка цигарен дим ... или как усещам ток да минава през всеки един милиметър от тялото ми ... или как не ми е нужно да дишам, когато те има и ме наричаш по онзи особен начин, напомнящ ми, че принадлежа на теб. Ще ми липсва да не го чувам всеки ден. Но сега не е момента да говоря за липси. Предстои ми всичкото време на света да изпиша всичките неща, които ще отекват в съзнанието ми, ще търся, ще искам, ще имам нужда от, ще си пожелавам на всеки час, на всяка падаща звезда.

Няма коментари: