08 февруари, 2012

that much i (don't) care


-Опитах се да забравя всичко свързано с теб.
-Чак толкова ли ме мразеше?
-Не. Чак толкова ми липсваше.
"Божествени и прокълнати"

Има неща, които няма нужда на научавам. Ако и не се ровех където няма смисъл, нямаше нищичко да науча. Малко ми е трудно да си вярвам, че всичко ще се оправи, като то си е все така объркано. А и започвам да си мисля, че вече не искам точно аз да го оправям.
Знаете ли точно какво искам? Смяна на ролите. За да ми е все едно и да не искам света. Без да давам конкретно определение какво значи това. Май го бях казвала и преди. Не искам да съм побърканата, а побъркваща. Искам някой да се побърка заради мен, както аз си се побърквам постоянно заради идеята, че думите и действията ми ще променят света. Съдбата реши да ми даде втори шанс да си спазя обещанията, които продължавам да нарушавам. Време ми е обаче да спра да лъжа себе си и да пратя по дяволите илюзиите.
Научила съм повече лоши неща, отколкото ми се искаше. Сега само трябва да се науча и да ги прилагам. Като дойде принца, ако изобщо дойде, мога спокойно да си го пратя по обратния път на белия кон, защото отдавна не съм принцеса, а просто глупаче, което обича да си пожелава желания на падащи звезди и си иска приказката.
Не се тревожете, не съм си изгубила вдъхновението, нито съм си забравила какво искам. Просто имах лека променя в гледната точка и целта. И следват още пет дни на откачане вкъщи заради снега. Поне ще си наваксам с писането и ученето на думи, а после продължавам по план да пиша разни неща.


Съзнанието ми разглежда две гледни точки и не може да се спре на една. Все едно две от всичките ми самоличности се опитват да решат коя трябва да си избера аз. Едната си иска едно и не иска да чува за логика и разум - иска да си седи навън в дъжда. Другата ме дърпа назад и е ме оставя да изляза. Обяснява ми като на малко дете, че трябва да си седя на топличко и да спра да гоня вятъра. На пръв поглед са еднакво силни. Мога да се съглася и с двете. Но в такъв случай трябва да си остана на вратата между топлата стая и силния дъжд. Пък аз обичам крайностите, та или ще е едното или другото. Просто искам да съм сигурна, че като реша да пратя всичко по дяволите, няма после да си го искам обратно и да се чудя как да се върна. Обещах обаче да бъда честна със себе си. Нищичко още няма да пращам по дяволите. Просто ще си вярвам. Защото ако спра да вярвам ще си изгубя една от малкото истински значими части.
Спомних си как слънчевото момче веднъж каза, че му липсвам. Помня и лятото, в което не се върна. Помня думите, които ми каза, след толкова много време. Същите онези думи, които сама за себе си вярвах, че са истина и се оказах права. Има неща, които не се забравят и не спират да имат значение, независимо от времето. Вярно - може би няма да се случат отново, но си ги има. Следите по мен и него са доказателство. Може би и защото беше първата по детски и невинна любов, но и някак си истинска, винаги се връщам към нея, когато търся отговори. Тогава също нямаше кой да ми ги даде. За да ти мине, трябва да се отдалечиш. Каквото и направи той. Но все пак не спрях да вярвам, че онази думи са си истина. И някъде през времето от тогава досега съм се научила да се съмнявам, да не вярвам и да се страхувам, а не искам да е така. Ето затова ще оставя колкото се може повече следи сама за себе си, за да си напомням, че трябва само да вярвам по онзи същия начин. Отне две години, за да чуя онова, което дълбоко в себе си смятах за неоспорима истина. Всички отговори, които намерих тогава сама за себе си също се оказаха правилни. И дори сега го знаем.


Ако някой ден реша да пиша книга за живота си, не искам да бъда страхливката, която не е имала смелостта да изрича разни там изречения от две думи, изискващи същите думи в отговор. Искам да вярвам както в самото начало, когато изписахме имената си на брега и прекарахме следобеда на островчето до реката. Ако можеше и да не живее на 200 километра от мен, щеше да е страхотно. Заради онази теория за приказката, която и до днес щеше да е с щастлив край. Не, че сега е ми се струва като приказка, но когато мине полунощ понякога си я искам не само в минало време, за да ми дава надежда, а в сегашно, за да не си пиша в блога всяка вечер. А както тогава да прекарваме всяка минута заедно и дори да ни се струва твърде малко. Знаеш. Способни сме на адски много. Друг е въпроса, че вече започва да и е страх да правим каквото и да било. Като се появи единствения няма да ме е страх, няма да е трудно и ще се побъркваме взаимно. Ще си казваме онези хубавите думички всеки път, щом се видим или чуем. Няма да има въпроси без отговори, танцуване в дъжда и пълнолуния, в които да се чудя каква глупост да свърша.
Защото освен писането, най-добре обичам.

Няма коментари: