29 февруари, 2012

емоции в промишлени количества

Ако съм вярвала, че в пет сутринта ще седя на терасата по тънка бяла блуза и дънки, пушейки цигара и опитвайки се да запомня колкото се може повече от изминалото денонощие!
Пътуване с влак, смях по пътя, 60 склада (братовчед ми ги преброи)... Твърде е много, за да описвам с думи всичко. Особено гордостта, с която успях да обясня на приятелка къде точно се намирам и къде смятаме да ходим. Посещението до мола, разходката... Липсата на сън имаше да казва нещо по въпроса, затова и си имах ластичка. Странно е да си на същото място, но да не си същата. Дори мъничко убийствено, но поне не съм само аз. Две повредени неща дали биха могли да функционират като едно?
Знам, пак съм прекалено хаотична. Имам прекалено много за казване, повечето са емоции и не ми стигат думите, за да ги подредя правилно. Fuck, току що се сетих нещо за подреждането на думите в изречения.
Нелепо е. Няма как да дам описание, пояснение... Просто е нелепо и глупаво. Прекрасен фон за всичко останало, на което се насладих с доволна усмивка. Водката ми беше малко в повече, за да мога да вървя в права линия. От време на време имам проблясъци за състояли се разговори. И имаше игра на джаги. Естествено, от който играя аз обикновено губи. Затова и не играх много. Пък и да... Изключения.
За водката говорех. И как искаха да ни изгонят с песента "Цвят лилав". А четенето на мисли ми е едно от най-любимите неща. Искаш ли пак да го пробваме? Аз му чета мислите, че като ме вижда с цигарата му се иска и той да запали, а той ми казва да не му пипам шапката, когато вече обмислям как да посегна, за да не ме види. Имаше и разговор за танци, а и песен, чиито текст се опитвахме да запомним, запишем и намерим. Пропускам вдъхновяващата реч, състояща се от точно няколко думички, която ми потвърждава теорията. Трябва да и намеря име на тази теория. Например... теория на нелепото объркване. Не! Нека си седи без име.
Стигам и до прибирането с нуждата да държа някого за ръка, за да не падна. Стратегията добро-лошо момиче се задейства, макар че не е особено необходима. И успешно стигнахме до девети блок. Следва обаче още по-интересна част от вечерта в разговори, до които не си спомням как се стигаше. И особено шегите, водещи до сериозност и сериозността, водеща до шега. Имаше нещо и с хватки в снега, но за щастие почти успях да избегна подобно приключение. Беше достатъчно студено, макар тогава да не усещах снега. Май минахме любимото ни кръстовище. После помня всичко ясно като бял ден. Защото нещото превърнато във фон се оказа контрастна линия, правеща цветовете по ярки. Казано накратко ние оставаме, на нас ни пука. Имаше и нещо за периоди. Не помня кога за последно съм си позволявала да казвам неща, които обикновено само Мушето има правото да знае. Водката също има нещо общо, но не е само тя. Пък и забравям, че вече знае за един от най-нелепите ми моменти, които повече от всичко бих желала да залича. И не, повече такава глупост - никога! Знам, че не трябва да го казвам, защото съдбата само това чака, но на мен смелостта ми отиде по дяволите, както и желанието да се опитвам. Не конкретно, а направо по принцип. Което не признава изключения.
Знам, накрая не ти остава друго, освен да ме прегърнеш силно. Гласът ми е започнал да трепери, затова и думите свършват. Но въпреки убийствената липса на сън, седя на терасата в пет сутринта по дънки и блузка с цигара в ръка. Има и рима. Защото моето любимо четири е минало. Вълна от емоции, както и спомени от изминалото денонощие изпълват съзнанието ми докато малко по-късно лежа в леглото и опитвам да се стопля.
По чудо успяваме да се събудим преди алармите на телефона. Денят започва със събиране на багаж, закуска на познато място и кафе. Установявам, че покрай подобни преживявания пуша повече, но това не ме спира пак да запаля цигара. Следва напомняне за нещо, уговорка за среща, паднала батерия и разминаване по пътя. После нови планове, при това не такива, които да ми харесват до момента, в който телефона ми звънна. Така се върнах обратно до Студентски град почти все едно вече съм се пренесла там, защото си хващам автобуса и спирам на спирка, която дори знам по име. И е време за по мое мнение изключително краткото кафе, макар да траеше почти час. Припомняме си снощното прибиране и се установява, че пиенето на алкохол в някой случай не е добра идея. Всъщност не съм особено съгласна, защото има нещо очарователно в това да ти трябва някой, който да те държи за ръката, докато вървиш, за да не паднеш. Светът си се върти и ти с него. Всичко ти се струва някак забавно, весело. Можем спокойно да псуваш без да те е грижа дали някой ще те чуе или не. Пък и тогава те обичам най-много, знаеш. Не, не ми бъркайте обръщенията с други подобни. Тази вечер ми е четвъртата с подобна идея, а вероятно ще има още.
И да, обичам да съм човекът, на когото се обаждаш, когато имаш нужда някой да те спаси. Казвала съм го и друг път, но този път е някак си по-смислено и хубаво. А като прибавим плановете на фона на липсата на такива преди това мисля, че ... Няма да са ми достатъчни думите да си опиша възхищението. Ще бъде интересно. Без повече определения.
И държа да отбележа, че никой няма правото да ми отнема усмихващото нещо. То и без това трудно се намират такива. Иска ми се да можех да кажа повече. Но това си е моето усмихващо нещо и не искам някой да ми го открадне. Защото няма да има кой друг да намира лудостта ми за хубаво качество и издаването на разни неща за добра идея.

Няма коментари: