16 февруари, 2012

not even close, but getting there

Оптимизмът също ми отива. Установявам го всеки път, когато се опитам да кажа нещо оптимистично на някого. Започва да става по-лесно с всеки следващ път. Лесно в моя случай е относително понятие. Половината ми оптимизъм се дължи на факта, че имам желанието да върша лоши неща. Не хубаво лоши, а наистина лоши. Така де, обещах да си заслужа мястото в ада. Продължавам "любимата" си верижна реакция, предавайки я нататък. Ластичката на ръката ми помага да постигна тази си цел.
Ще стигна където искам. Дори вече направих първата крачка с идеята за новата прическа. Остават още няколко детайли, които да оправя. Промяната обаче не ми е достатъчна. Трябва още нещо. Имам и идея какво. Сега си припомних една от любимите ми недописани истории. Обещавам в най-скоро време да я допиша и да я споделя.
Това с изписването на илюзии май ще се окаже най-лошият ми от всички навици, а имайте на предвид, че пуша, имам склонността да върша глупости и твърде лесно се привързвам към хората, отказвайки да ги пусна. Проблемът с илюзиите обаче е, че започвам да им вярвам. Имам прекалено силно въображение и превръщам изписаните думи в реалност за самата себе си. А после как да кажеш на малката мечтателка, че Дядо Коледа няма? Този ефект се получава, когато създавам илюзии сама за себе си. Все пак си имам листче, за да контрастира на ластичката. Не се опитвайте да ми разберете мислите и думите. Понякога и аз не си ги разбирам. Просто имах нужда да попиша хаотично, преди да си получа последната доза никотин за деня и да заспя.

1 коментар:

Raindrop. каза...

А илюзиите всеки път стават все по-привлекателни и по-поглъщащи...