04 февруари, 2012

not so streight record

Не така си представях новият облик на блога, когато реших да го променям. Имах намерението да е предимно в черно и червено. Вместо това, когато започнах да избирам картинки се спрях на не толкова ярки тонове и вместо това сега блогът е в нюанси на синьо, розово и лилаво, притъмнени от полетата за писане.
Започва да ми става ясно, че прекалената наивност и привързаност са черти на цялото семейство. Всеки ги изразява по свои си начин и полага неимоверни усилия, за да задържи нещо до себе си, независимо от това какво трябва да направи. Звучи твърде крайно, а всъщност не е точно такова. Просто ... Лично аз харесвам крайностите. Всичко или нищо. Харесва ми да има яснота, поставени условия и да няма неизвестни. Може би е добра идея като съм тръгнала да си правя тетрадки с разни записки по различни поводи, да си направя една и с научени неща. После дори мога да извлека най-хубавите си изводи и да ги споделя в блога. Освен, разбира се, ако страниците не останат празни. Защото уж зная много неща, а се оказва, че продължавам да върша глупости. Все пак, събирайки всичките пъти, в които света ми беше разрушен, поне знам как да си го строя наново. Строя не е правилната дума, но поне някак си го поправям достатъчно, за да си има едно прозорче, през което да виждам небето. Всичко друго може да си е абсолютен хаос. То затова и стаята ми изглежда така. Лилавите пердета са почти изцяло дръпнати, за да не допускат светлина. Съвсем малка част от прозореца остава открита, за да поглеждам от време на време навън и да отбелязвам смяната на деня с нощта.


Съвсем скоро ще започна да усещам хладните ръце на абстиненцията по себе си. Струва ми се, че вече се познаваме твърде добре с нея. Дори бих я нарекла приятелка, ако нямаше ужасно досадния навик да ми спира дъха и да ме води до побърканост понякога. Още не съм се изгубила отново. Не съм се и намерила напълно, но поне вече си пазя огъня в себе си. Не зная защо. Зная просто, че трябва. Докато не дойде пълнолунието и не започна да се чудя каква глупост да направя, но Мушето ще ми напомня какво обещах и всичко ще си бъде наред. Толкова наред, колкото е възможно, щом става въпрос за мен и моя поправен свят.
btw, не съм сигурна дали се усеща, но поне аз си знам, че пак започвам наново да говоря, без всъщност да казвам много. Така де, аз си го разбирам, но не мога да го кажа в прав текст. Проклета повреденост, няма да й стане ясно, че вече ми е омръзнало от нея!
p.s. Без да искам започвам да пиша прекалено обяснително, а нищо да не ми се разбира. Трябва да си направя тетрадка и за признаци. От писането ми (или липсата на такова) може да се узнае твърде много, ако знаете какво точно да търсите. А и съвсем скоро ще трябва да пиша съчинения по английски, така че със сигурност ще има още подобни обяснителни постове от многото размишления и липсата на действия в зимната ми сива реалност.
И започвам да си мисля, че не времето е спряло, а просто аз не се движа. Не смея да помръдна, за да не се отдалеча твърде много. Иронията в случая е, че не аз се отдалечавам. Както и да е.

2 коментара:

Biser Sable каза...

още един бодърстващ писател... ти съченение по английски, аз учене по руска литература на 18 в... забавно :) всичко хубаво и весел уикенд ти желая!

`Ем каза...

Звучи забавно наистина. Весел уикенд и на теб. :))