12 февруари, 2012

what if - chapter one

Въображаем разговор, които започнах да пиша преди време и дописах едва днес. Не съм сигурна, че би се случил наистина. А ако се случи, може би няма да изглежда точно така. Като откриеш следи по себе си, които дори не си подозирал, че съществуват, ти се иска да ги запълниш. И така ...
Срещнах го за първи път от години в дните от моя до неговия рожден ден. Последва размяна на тихи реплики и плахо поглеждане. Ако трябва да бъда честна, все още не можех да повярвам, че това наистина се случва и най-сетне след толкова време, ще го видя отново. Спомените ми вече се бяха изгубили, задържани единствено от снимките в старите албуми.
Влязохме в кафенето и се запътих към една от масите в ъгъла, където нямаше никого. Предположих, че той няма да има против. Пък и разговорът щеше да е достатъчно напрегнат и без публика.
Често идвах тук с приятелите си и сервитьорката ме поздрави с усмивка.
-Обичайното, нали? – запита, а аз кимнах в отговор. После се обърна към него.
-Бих искал едно дълго кафе. – промълви той след няколко секунди на размисъл. Откакто се бяхме срещнали изглеждаше замислен. Предполагам аз имах същото изражение, затова се опитах да се усмихвам по-често. Бях забелязала, че усмивката някак успокоява хората около мен. Все едно дава знак, че всичко е наред и няма нищо лошо в това да се започне разговор. Тъкмо обмислях как да започна, когато сервитьорката се върна с поръчката. Остави чашата с черно кафе пред мен и ароматът веднага ми напомни, че нещичко ми липсва. Извадих кутията с цигари от чантата си и побързах да запаля една. Забелязах как проследи с поглед всяко едно мое движение. Когато най-сетне срещнах погледа му, той разбърка все още горещото си кафе и едва тогава проговори:
-Пропушила си. – съобщи, сякаш не беше очевидно.
-Ти вече не пушиш ли? – запитах. Спомних си как често го виждах да пали цигара след цигара, докато гледахме телевизия.
-Не толкова често. – отвърна той. – Но не ми се искаше и ти да научаваш подобни вредни навици.
-Не се тревожи. Временно е. – казах, с намерението скоро да ги откажа. И без това обикновено палех цигара само когато пия кафе.
-И аз това повтарях, когато бях на твоите години. – той се усмихна, сякаш си припомняше нещо от своето минало. Започнах да се чудя какъв ли е бил преди да го познавах. Не, че сега знаех много, но все пак ми беше любопитно.
-Къде беше досега? – запитах внезапно и съжалих на мига за въпроса си. Прозвуча някак обвинително. Бях сигурна в това, защото можех да забележа вината в погледа му. Дръпнах си от запалената цигара, при това силно, така че да усетя парещия дим, промъкващ се в дихателните ми пътища навместо въздух.
-Знаеш как е. – промълви той, сякаш за да спечели време и да намери смислена причина за отсъствието си. – Работа, работа и пак работа. Искаше ми се да си дойда и да те видя, но...
-Чух, че си бил в Швеция. – казах, сменяйки темата. Знаех защо не се беше върнал. Не го разбирах, но знаех причините.
-Да. Един приятел ми помогна да започна работа на по-добро място, след като от известно време не можех да си намеря такава, която да е достатъчна, за да плаща сметките.
-Разбирам. – отвърнах, макар все още да си нямах особено понятие от работа, сметки и всякакви подобни неща.
-Кажи ми нещо за себе си. – помоли той. – Как е училището? Реши ли вече къде искаш да учиш след него?
-Справям се. Тази година се занимавам повече с английския език, защото с това смятам да кандидатствам. – заявих с усмивка. – Искам да ме приемат в Софийския университет.
-Не се съмнявам, че ще те приемат. – отвърна той. Нямаше откъде да знае колко добра бях в учението. Но все пак бяхме една зодия и добре знаеше колко решителна мога да бъда.
-Надявам се. – казах, преди да отпия от кафето си. За няколко минути настъпи мълчание. Беше негов ред да запали цигара. Това ми върна още няколко спомена, които мислех, че вече съм забравила.
-За малко да забравя. – заговори той на себе си. Затърси нещо из джобовете на черното си яке. След малко извади една сребриста кутийка и ми я подаде.
-Какво е това? – запитах, преди да посмея да я отворя.
-Подаръкът за рождения ти ден. – отговори доволно той. - Надявам се да ти хареса.
-Нямаше нужда... – промълвих с усмивка.
-Тихо, има доста неща, за които да се реванширам. Хайде, отвори го. – подкани ме той. Изпълних думите му и отворих кутийката, а едно малко сребърно кръстче, обсипано с камъчета, се подаде отвътре, закачено за тънка, нежна, сребърна нишка.
-Прекрасно е! – отговорих и усетих напиращите сълзи в очите си, които се постарах да скрия. Нямаше причина нещо такова да ми влияе на емоциите с подобна сила и все пак беше факт – прииска ми се да се изправя и да го прегърна. Успях да овладея странните си реакции и когато вдигнах отново поглед към него забелязах, че той има подобно на моето кръстче. – Благодаря ти!
-Няма защо. – отвърна той. Едва сега видях, че погледът му блестеше също като моя. – Знаеш ли... За времето, в което ме е нямало, си пораснала толкова много.
-Минаха повече от десет години. – добавих, сякаш това имаше особено значение.
-Ако можех да върна времето назад... – усетих горчивината с думите му, по-силна дори от вкуса на кафето ми.
-Сега си тук. – казах, в опит да му напомня, че миналото не е от значение. Сама знаех, че това не е вярно, но в този миг не можех да го обвиня. Бях достатъчно пораснала, за да зная, че нещата просто се случват. Хората си отиват и после ги е страх да се върнат, защото може да е минало твърде много време и вече да не липсват. Самата аз не бях сигурна, че той ми е липсвал, след като почти не помнех нищичко, освен онзи път, когато се разхождахме в парка, една Коледа и един рожден ден.
-Не бях сигурен, че изобщо ще пожелаеш да ме видиш. – призна си той.
-И аз не бях сигурна в това. – отвърнах плахо. Знаех, че вероятно не е очаквал друг отговор, но все пак внимавах какво ще кажа. Сякаш можех да го изгубя отново, преди още да съм успяла истински да усетя, че вече не е далеч, а съвсем близо до мен. Запалих още една цигара и не можех да не видя тъгата в очите му. Вероятно му се искаше да се беше върнал по-рано, за да ми разкаже колко вреден навик е пушенето. Сигурно и сега искаше да ми го каже, но отдавна беше изгубил това свое право.
-Не ти харесва, нали? – попитах, за да съм сигурна в теориите си.
-Никак. Но трябва сама да го разбереш. Няма смисъл точно аз да ти го казвам. – отвърна той и също запали цигара. Трябваше да призная, че не очаквах точно този отговор. Но въпреки това се усмихнах, защото точно това ми се искаше да чуя. Нямаше нужда да му обяснявам, че имам право сама да си направя грешките, защото той го разбираше съвсем ясно.
-Ако трябва да бъда честна... – една мисъл премина през съзнанието ми, но не бях сигурна дали ще мога да произнеса думите. Значеха твърде много. И все пак, това може би ми беше единственият шанс да узная. – Съжаляваш ли някога, че замина?
-Всеки ден. – отговори веднага той и отново забелязах тъгата, прокрадваща се като сянка в иначе светлите му очи.
-Понякога се чудя какъв ли щеше да бъде животът ми с теб в него. – признах си и сведох поглед, отпивайки от вече изстиващото кафе.
-Сигурно нямаше да е толкова хубав. – отвърна той.
-Защо мислиш така? – запитах веднага, щом той изрече това.
-Не можех да се задържа на работа достатъчно дълго, за да печеля достатъчно. А и сама знаеш, че пороците и вредните навици не се оставят лесно. – той сведе поглед, оставяйки ме да осмисля думите му.
-Нали осъзнаваш, че всичките пари на света не могат да заменят нечие присъствие. – думите ми отново прозвучаха като обвинение и той го усети. Имах правото да му бъда ядосана и да го обвинявам, макар да не му харесваше.
-И все пак не е като да е нямало някой друг на мое място. – знаеше точно какво да каже. Беше го премислял хиляди пъти преди. Една от причините да не се върне беше именно тази. – Предпочитам да ме мразиш заради отсъствието ми, отколкото заради присъствието.
-Не те мразя. – отговорих тихо, докато изгасях цигарата си. – Просто не те познавам. Поне не истински, както би ми се искало.
-Така е по-добре. Ако ме познаваше, щеше да се разочароваш. – заяви той, убеден в правотата на думите си. Беше си представял и преди какво би било, ако наистина беше останал и го познавах. Предполагам за себе си смяташе, че не е заслужил да бъде част от живота ми, но не можех да се съглася с това. Когато не присъстваш в живота на някого, може би го предпазваш от самия себе си, но и го лишаваш от правото на избор да бъде до теб. Отнемаш му шанса да те опознае истински и да прецени за себе си дали наистина все още иска да си до него.
-Грешиш. Единствено очакванията водят до разочарование. А от теб не очаквам нищо. – думите ми бяха като отрова за него. Желанието да забравя всичките изминали дни, в които съм имала нужда да бъде до мен, а го е нямало, се изпари мигновено. Исках поне мъничко да усети стихията от емоции, която представляваха всичките ми мисли, свързани с него. Исках да остане, но с нищичко да не покажа това си желание. Исках да почувства гнева ми, но и да остана безразлична към думите и действията му.
-Имаш право да не очакваш нищо от мен и дори да си ми ядосана за всичкото това пропуснато време. Но не толкова, колкото самият аз ненавиждам себе си, че не съм бил тук, за всичките ти мигове на щастие, на тъга, на успехи... – за пореден път почувствах как стаената у мен ярост изчезва. Исках да го нараня с думите си, но той бе страдал повече, отколкото бих могла да си представя. Осъзнаваше грешките си, а нямаше как да ги поправи. – Това е моето наказание, мила. Да искам да върна времето... Да искам да променя толкова неща от проклетото минало, а да нямам тази възможност. Да стоя пред теб, вглеждайки се в тъмните ти очи и да не зная дори колко много време ни дели.
-Как намери смелостта да се обадиш и да се върнеш? – запитах внезапно. Не намирах логика в действията му. Знаех достатъчно, за да съм сигурна, че веднъж някой намери ли сили да си отиде, едва ли ще се върне. Или поне не по онзи начин, по който е бил тук преди. Вече знаех твърде добре какво кара хората да си отиват. Някои се страхуваха за мен, други за себе си. Трети просто минаваха покрай мен за кратко. Но си нямах ни най-малка представа какво караше същите тези хора да се връщат.
-Знаех, че ако не го направя сега, вероятно никога няма да се осмеля отново. А толкова много ми липсваше. – промълви той, а последните му думи бяха шепот, задавен от напиращите сълзи, които за пореден път накараха погледът му да заблести. Самата аз бях казвала това на себе си доста често през изминалите месеци и усмивка прекоси лицето ми за миг, когато чух той да ги изрича.
-Как е възможно да ти липсва някой, който дори не познаваш? – продължих с въпросите си, удължавайки агонията му. Осъзнавах, че думите ми го нараняват, но исках да зная. Искам да съм сигурна, че се е върнал заради мен, а не просто заради проклетата вина, изгаряща душата му. Знаех, че е егоистично, но имах всичкото право на света да искам поне това от него.
-Нима мислиш, че не те познавам? – запита той. – Малкото време, което прекарах около теб ми беше напълно достатъчно, за да зная през всеки един ден, в който бях далеч, колко много ми липсва онази сладка невинна усмивка, която се появява на лицето ти, когато си щастлива... Или как очите ти спират да следят моите, когато си направила нещо лошо... Как поглеждаш към часовника всеки път, щом имаш да кажеш нещо, а нямаш смелостта да го направиш.
Беше забелязал и запомнил нещата, които мислех за съвсем незабележими. Погледнах отново към часовника си, осъзнавайки че е минал повече от час. За толкова кратко успях да разбера, че изминалото време не е от значение, защото той винаги ме бе носил в сърцето си. Може би нямах смелостта да го призная, но самата аз правех същото.
Внезапен звън оповести, че бях получила съобщение. Погледнах телефона си и набързо написах отговор. После вдигнах извинително поглед към него.
-Трябва да вървиш? – запита, сякаш знаеше точно какво ще му кажа.
-Да. Съжалявам. – отговорих тихо. Наистина съжалявах, че не мога да остана, но и ми се искаше да се отдалеча за малко от него, да премисля всичко сама за себе си, преди да реша какво е значела за мен тази среща.
-Няма нищо. – каза той и се усмихна. Посегнах към листчето със сметката, но той го взе първи. – Остави на мен.
-Аз... – опитах се да кажа, но той махна на сервитьорката, а после ме погледна отново с усмивка на лицето си. Бях почти убедена, че бях наследила моята от него. Всъщност сигурно приличах повече на него, отколкото бих предположила, но все още не можех да посоча по какво точно. Просто имаше нещо особено в начина, по който говореше – спокойно, убедително, каращо ме да слушам и да очаквам всяка следваща дума. Прибрах нещата си в чантата, а после задържах в ръка малката сребърна кутийка.
-Ще те видя ли отново? – запитах тихо и вдигнах поглед към него.
-Разбира се, стига да искаш. – отговори той и усетих как думите ми стоплиха душата му. Лъч на надежда се прокрадваше в иначе тъжните му очи.
-Страшно ти благодаря за подаръка! – казах, когато си спомних, че все още държа кутийката. Посегнах към него, докосвайки ръката му. – До скоро, татко!

Няма коментари: