11 февруари, 2012

the worst of me

Понякога се съмнявам в тъмната си страна, защото добре умее да прикрива себе си. После обаче бързо си припомням как е способна да каже всяка възможна лъжа, за да получи онова, което иска. Ако се спираше само с това щеше да е добре. Не се спира пред нищо и никой, не се вслушва в разума, а го подминава, заслепена от целта. В това се превръщам - изключително лош вариант на самата себе си. Най-лошото в случая са не действията, а причините и факта, че все пак може да не е достатъчно.
Имам чувството, че изкачвам някой висок връх. Достигам до мястото, където кислородът е твърде разреден и всяка следваща глътка въздух е болезнена и недостатъчна. Вятърът непрестанно се опитва да ме събори, ръцете ми вече са изподрани от скалите и все пак продължавам, защото вярвам в илюзията, че света би бил по-хубав от другата страна. Защото съм го виждала на снимка и сега си го искам.
Когато бях малка гледах едно филмче, в което главният герой - Майстор Лампе (сладко розово зайче), искаше да напусне дома си, защото мислеше, че така ще се отърве от всичките си проблеми. Оказа се обаче, че не мястото му е виновно за проблемите, а самия той. Всъщност където и да идеше, проблемите си го следваха.
Чудя се дали има нещо общо между неговата и моята история. Да се върнем на проклетото изкачване. Отне ми изключително много усилия да достигна до тук. А когато задуха по-силен вятър се оказвам няколко метра по-надолу и с още няколко синини по тялото си. Мисля си, че щом веднъж успея да се изкача, всичко ще си дойде на мястото. А тъжната истина, пред която не смея да се изправя е фактът, че дори да успея да стигна до върха, усилията ми може да са били напразни и света от другия край да е дори по-страшен от този, в който съм сега.
В такъв случай се достига до въпроса струва ли си да се опитвам, след като може да се окаже напразно? Реално погледнато друга причина да се изкача няма, освен илюзията, че това ще ми донесе щастие и желанието да го направя, независимо колко трудно е. За да стигна до върха обаче се превръщам именно в онази си същност, която не знае граници и е способна да каже и направи всичко, стига да постигне целта си. Дали когато успея да стигна до върха ще съм истински себе си или ще съм се превърнала някой, който дори самата аз няма да харесвам повече? Дали пък няма точно по този начин да намеря себе си? Кога точно идва моментът, в който осъзнаваш, че не си струва всичките усилия и просто се отказваш от всичко и всички? И ако се откажеш от нещото, което желаеш повече от всичко друго на света, то какво друго ти остава?

Няма коментари: