26 март, 2012

sunshine of mine


"Най-сетне е събота! След по-малко от час ще си те гушкам дълго и продължително, а после ще те целувам, докато нуждата да си поемеш дъх вече я няма и на нейно място е желанието устните ми да докосват твоите." - 24-ти март сутринта
Разходка в парка до реката и обратно. Да, усетих как сърцето ти заби една идея по-бързо, когато най-сетне обви ръце около мен след толкова дълго чакания ден. И моето го последва. Не мога да ти се нарадвам и се опитвам с всяка секунда да те прегръщам все по-силно, сякаш няма да те пусна никога. Разказваш ми за пропуснатите последни няколко часа, преди да се видим и измисляме как ще премине деня, след като се съгласяваме, че няма особено значение, стига да го прекараме заедно.
Открадваш ми думите и оставам безмълвна да си опиша щастието. За пореден път ми казваш, че искаш да знаеш всичко за мен, а това води до автоматичния отговор, че няма много за разказване, а и вече знаеш най-важните неща - какво ме усмихва, какво ме ядосва, колко мога да мрънкам, когато ми е криво и да се забавлявам, когато съм с теб. Все пак ти разказвам всичките детски игри и случки, за които се сещам, а ти естествено също има какво да ми разкажеш. Някак се стига до това как ако си имаш момченце ще го учиш на твоите номера. Предупреждавам те, че няма да го има това с колелото и разните там страшни каскади, а после ти припомням, че може и да си имаш момиченце. Няма да можеш да я учиш на всички неща, които можеш, но ако се появи някой ден момче, което иска да излезе с нея ще бъде подложено на кръстосан разпит и ще сме доброто и лошото ченге.
Присъединяваме се към компанията и се опитваш да уцелиш момента, в който ще се разсея, за да ме изненадаш с целувка. Не ти се получава. Забравих да спомена и онази част, когато пресичахме улицата и бяхме толкова сладки, че шофьорът спря, за да ни пусне да минем. Опитвам се да обръщам внимание и на другите, но не ми се получава. Пък и ми е простено, имайки на предвид, че ми се струва все едно е минала цяла вечност от последният път, когато се видяхме, а всъщност са малко повече от десет дни.
Вечерта излизаме отново и с бутилка водка и поне тройно толкова кола отиваме в другия парк. Компанията е доста по-голяма, но повечето време прекарваме в прошепнати тихичко думи, признания и целувки. Да не забравя за танците, пеенето и правенето на падащи звезди с цигара. Нищо, че и това не ми се получава всеки път. Поне първият, когато ми обясни как точно става, го направих. И не, не се издава какво си пожелал. Признавам си, че още ме е страх, а ти ми обясняваш, че няма от какво и ще ми докажеш по всички възможни начини колко прекрасно може да бъде всичко. Започнал си да се влюбваш в мен и аз също, но от повредите още ми личат следите и лошите навици, като например този да искам да кажа нещо, а да ме е страх да го направя. Разбираш, защото си имал малко повече време да осмислиш всичко и да ти мине. Прегръщаш ме силно и съм сигурна, че наистина няма от какво да се страхувам толкова. Истински си и няма да изчезнеш, нито да ми наговориш всички тези неща и после да ми разрушиш приказката. Защото най-сетне приказното се слива с реалността. И винаги си намираме мръсния подтекст в думите. Споделяме си идеи за следващият уикенд, който също ще си бъде цяло едно приключение.


Около полунощ решаваме да се прибираме и компанията ни оставя сами. Започваме да водим един от онези сериозни разговори, в които се казват най-истинските и смислени неща. Разказваш ми, разказвам ти... За това как започна всичко, какво ме накара да си изгубя границите и как съм станала толкова добра в измислянето на схеми. Става ти ясно и колко трудно ми е да ти повярвам на практика, макар на теория да съм сигурна, че ти си последният човек на света, който ще ме нарани. Установявам, че съм повярвала преди на изпитани реплики и колко бързо може някой да ти падне в очите, ако по-надолу имаше изобщо накъде. Но пък ако не се беше случило всичко това на теб и на мен, нямаше да оценим приказката, случваща се точно в този миг. Питам те отново къде беше досега и защо закъсня толкова? Знаеш защо. Притискаш ме силно към себе си и настъпва тишина. После си признаваш, че отдавна е имало песен, която сме слушали в радиото и ти е напомняла на мен, защото съм я харесвала. Опитвам се да си припомня точно този детайл, но е прекалено неясен. Установявам за пореден път колко време ни е отнело да стигнем до тук.
Вечерта приключва с целувка и съобщения за лека нощ.
А утрото носи очарованието на пътуване до Асеновград, пробване на рокли и запознанството на родителите с него. Той през почти цялото време спазва необходимата дистанция и е толкова сладък, докато срамежливо поглежда към мен и посяга с ръка да докосне моята. Говорим си съвсем тихичко и си разменяме усмивки, а си нямаш на идея как исках да прекараме деня в прегръдки и целувки. Не, че се оплаквам. Има време да наваксаме пропуснатото. Всичко е просто... Идеално. Въпреки осезаемото напрежение и у двама ни. Оставаме за мъничко сами и имаме мъничко време да си припомним допира от устните на другия, сякаш това е нещо, което изобщо би могло да бъде забравено. Слушаш ме как пея с вървящата музика и ми се радваш. Шегувам се, че поне си знам текстовете и ти се засмиваш. Усмихваш се одобрително, когато ме виждаш в роклята, която реших да премеря и после ми казваш колко съжаляваш, че ще пропуснеш деня на бала. Обещавам ти, че ще направя много снимки, а и винаги мога пак да облека роклята само заради теб. После обсъждаме идеи какви точно да бъдат цветовете и набелязваме какво ще носим на предстоящата репетиция.
Когато се връщаме към града навън вече е тъмно и целувките стават малко повече. Бързи, почти спиращи дъха, каращи ме да искам още... Започваме да разрешаваме разни загадки. Ти ми казваш сценария, а после ми подсказваш какви въпроси да те питам, за да стигна до отговора. В заключение ми казваш да си намисля нещата, които най-много ме дразнят в другите хора. След известно време добавяш, че това са най-лошите неща в самата мен. Установявам колко си прав, когато на първо място съм поставила лъжата, а когато ми се наложи измислям какви ли не детайли, за да получа онова, което искам. Шегувам се, че преди лягане ще гледам Менталиста, както правиш ти. Казваш ми, че когато ти дойда на гости няма него да гледаме. Добавям, че може да е просто за фон, а ти вече си измислил нещо по-подходящо за случая. Пристигаме в града и ми остават няколко секунди да ти се нарадвам. Прошепваш тихо, че деня ти е харесал страшно много. Казвам, че можеше и по-добре да го прекараме и те прегръщам силно.
Целувам те и ще се видим пак, когато дойда в София. Пишеш ми, че нямаш търпение пак да стане петък и ме събуждаш, когато вече си във влака, както ти бях казала.
Има ли смисъл да казва, че вече ми липсваш и докато дойде петък ще е минала още една вечност? Искам всяка секунда от времето си да прекарвам с теб, да си те гушкам и да си ми само на дъх разстояние. И вече знаеш, че си моето слънчице. Споменах ли, че нямам търпение да дойде петък? Понеделник почти мина. И за изключително краткото време, през което не съм ти чувала гласа ми липсваш страшно много. Поне преди няколко часа ме събуди с усмивка, пък и ти оправих деня. Още мъничко...
-Breaking Benjamin - Diary of Jane <3

Няма коментари: