15 март, 2012

wouldn't want it any other way

Днес ми се въртят притежателни местоимения в ума. Вероятно защото знам как ме беше вписал досега в телефона си и това не притеснява само теб, макар че не бих си го признала. Най-странното нещо на света е да заличиш една идея за вечност и да приемеш, че на нейно място може да има друга.
Припомням си как биеше сърцето ми онази вечер при подобни объркани и хаотични мисли. Бързо и уплашено. А твърдях, че ако евентуално нещо се случи няма аз да съм тази, която ще се отдръпне. Всъщност точно това направих, макар да бях премисляла този сценарии доста пъти в съзнанието си. Просто пазих прекалено много място в себе си за някого, на когото му е все едно и следите още личат понякога. Но ако трябва да бъда честна, никак няма да ти е трудно да ги заличиш. Няма друго подобно усещане като това да знаеш, че си в мислите на някого, независимо колко сте далеч. Знаеш - чувствам се специална. И продължавам да се питам къде си бил досега. Питаш ме същият въпрос и ти казвам, че съм те търсила без да зная.
И внезапно ми е твърде лесно да забравя за притежателните местоимения в минало време и онази единствено написана вечност, защото си ги имаше повече в съзнанието ми, отколкото в реалността. А ти си истински и приказен едновременно. И с теб не трябва да бъда нищо друго, освен самата себе си. Не е нужно да преобръщам света, макар че за теб бих го направила. Първоначалните ми защитни реакции и аларми вече не отчитат присъствието ти като повод за тревога. Някак си всичко, което исках досега е точно това. Не заради обстоятелствата, а заради самите нас и фактът, че почти повярвах отново в приказките.

Тъкмо днес, докато бях в училищното радио по време на поредното предаване си припомних как не много отдавна ти ни обясняваше програмите за работа с музика на компютъра и копчетата на пулта. После сядаше отстрани и ни оставяше ние сами да се справим с малко помощ, когато ни беше необходима. Днес бяхме в твоята роля и седяхме отстрани, докато малките зайчета вършеха нашата работа, при това вероятно по-добре от нас. Това ме кара да се чувствам внезапно пораснала. И почти ми се иска да можех да върна времето до онези часове в радиото, за да те намеря още тогава и да нямаме следи по себе си от преди. Но пък без следите от разочарования, напразните усилия и несбъднати вечности, вероятно никой от двама ни нямаше да оцени случващото се тогава, както е сега.

Няма коментари: