18 март, 2012

you're mine, i'm yours

Иде ми да пиша за очарованието на небето и звездите, макар че вече е утро. Изритала съм одеялото си на земята, когато слънчевите лъчи са започнали да блестят право към леглото ми, защото ми е достатъчно топло и без тях. В мен вече е лято, нали ви казах?
Сбъдваш ми най-смелите мечти и желания. При това по най-добрия възможен начин. И броя минутите, докато не се обадиш, защото с теб мога да говоря с часове, понякога за напълно безсмислените неща и това все пак да са най-страхотните ми разговори за целия ден. Опитвам се да удържа на желанието си самата аз да набирам номера на всеки няколко минути, само за да ти повтарям колко щастлива ме правиш, как нямам търпение да се видим и колко приказно е всичко.
Питаш ме как всичко между нас се случва толкова бързо и приказно. Нямам отговор. Мисля си го всяка секунда, в която се сетя за теб и как се случи всичко и не намирам никакво логично обяснение. Пък и ти си този, на който му се отдава да намира логика. На мен остави да превръщам в думи всичките си чувства на щастие. Вероятно ще ми отнеме векове, за да ги изпиша правилно всичките, защото не са ми достатъчни думите за подобно предизвикателство. И не само на теб ти се иска да кажеш онези хубавите две думички, които изискват същите в отговор. Просто всичко се случва твърде бързо, а и аз съм страхливка по природа. Пък и искам когато ги кажа, да си пред мен и да видя отговора в очите ти, преди думите да успеят да се образуват от устните. А и после ще сме прекалено заети да си поемаме дъх между многото целувки.

И докато се чудя каква картинка най-много ще отива на написаното, телефона започва да звъни с познатата ми любима песен. Щастлива съм. Толкова, че ако ми съберете всичкото щастие и го разделите по равно на всички хора по целия свят, на лицата им ще има усмивки, а обич и доброта ще изпълват сърцата им.
Започвам да се чудя какво ли би ми казал, ако знаеше колко щастлива ме правиш и какви неща пиша в блога, чието име съвсем случайно съвпада с твоя ник. Значи е имало приказка още преди да се срещнем. Хайде да дадем всичко от себе си да стане от онези приказки с любимия ми край: "и те заживели щастливо..." без край. Всъщност няма защо да ти го казвам, защото почти си призна, че си мислиш същото.
Знаеш ли... Имам усещането, че те познавам по-добре от самата себе си. Особено когато ти откривам двойния смисъл в думите и казвам с прости думи онова, което се опитваш да ми обясниш. Или ти довършвам казаното, чета ти мислите. А когато започнем да говорим и случайно ми кажеш: "като онзи път когато с някой си...", установявам колко много още има да науча. И щом започнеш да ми разказваш, изпитвам добронамерена завист спрямо онези, които са били около теб през всичкото това време, преди да те срещна. Искам да знам всичко за теб. А ти искаш да знаеш дори нещата, които не бих казала на никой друг. Мога да ти издам и една малка тайна - знаеш ги. Още преди онази събота знаех, че мога да ти кажа всичко, което премине през ума ми, защото ще го разбереш без да е нужно после да оправдавам себе си за думите и постъпките. Защото някак си не ми виждаш всичките глупости просто като такива, а знаеш за причините зад тях и дори сам успяваш да ги познаеш.
Казваш ми, че искаш всичко да е наред и да не прибързваме с нищо, защото е прекалено съвършено и не искаш да го развалим. А без дори да ми го казваш зная, че мога да ти вярвам без дори да се замисля. Няма нужда да ми казваш, че ще излизаш само с момчета тази вечер и ще се прибереш преди полунощ, защото знам, че наистина ще го направиш. Не са просто думи, които да ме накарат да ти вярвам. Просто си личи от начина, по който погледа ти търси моя... усмивката, която се появява на лицето ти... прошепнатите думички, който отекват в съзнанието ми хиляди пъти, преди да заспя...

Най-истинска съм, когато пиша. И най-любима. Мислех си, че когато съм влюбена не мога да пиша, но всъщност няма общо с влюбването, а с човека, в когото съм била влюбена. Като ми изпълват света и думите с мрак как да пиша? И когато не ми стига въздуха, за да функционирам правилно... А той е слънчицето, което пропъди всичкия мрак и сега песните в плейлиста не ми отиват изобщо. Трябва да си намеря весели песнички за слушане.
За него мога да пиша с часове и пак да имам какво да кажа. Мога да търся всичката логика на света, а ти да ми помагаш, но в края на деня достигам до извода, че така е трябвало да бъде. Не по-рано, не по-късно, а точно сега. И колко сладко звучи името ми, когато го изричаш... Знам, започнах да ставам прекалено сладникава. Време ми е да обърна малко внимание на математиката, пък после може да има продължение.

Няма коментари: