15 април, 2012

thinkin aloud

Дишам...
През ума ми минава защитната мисъл, че подобни изживявания ще се забравят трудно. Особено как стоиш на вратата на стаята ми с цигара в ръка, докато аз сресвам косата си. Тя и без това след малко пак ще бъде разрошена, но това са подробности. Минал е само месец. Как може толкова малко време да си се струва като толкова много (всъщност не ми е достатъчно, но ми се губят усещанията за време като цяло)? Реторичен въпрос.
Знам, че съм прекалено хаотична. Вината е негова. Пък и типично в мой стил си ги има крайностите на часове, в който нищичко не може да ми открадне усмивката и секунди, в които ядосването ми идва в повече. За щастие първите са повече, така че няма да им обръщам чак такова внимание.
Извоюваната свобода, която като цяло отне доста жертви си ми харесва. Проявява се ефектът да ми се казва "да", просто защото вече им омръзна да ми казват "не". Пък то оставаше и да не се стигне до тоя момент. Като цяло е забавно да си на дискотека и вниманието ти да не е насочено към вършене на глупости и търсене с кого точно да ги свърша. Все едно е било в някой друг живот, прекалено отдавна, за да помня детайлите от онази интересна и уж запомняща се вечер.
Реших да спя с две възглавници, за да си вярвам, че не спя самичка в голямото си легло. Дори не съм си гушкала бялата мечка, защото си знаех, че няма да ми е достатъчна и ще си мисля как искам да е някой друг на нейно място. Пък и добре, че успях да се приспя със скучно писане, за да заспя бързо. А точно в този момент, освен него, ми липсва писането. При това не хаотичното, което прилагам в момента, а другото, което грабва от първата дума и не те оставя часове, след като си прочел последната...
С всичките си повреди, бях сигурна, че нито ставам за обичане, нито мога да обичам. Back then, което всъщност не е било толкова отдавна, бях отписала всичко. Това се опитвам да му обясня, когато решава да ме попита как бих се почувствала някоя сутрин в леглото на напълно непознат. Като цяло май има право. Това, че ми се иска да ми е все едно не значи, че на сутринта няма да съм достигнала до най-мрачните кътчета на ума си в опит да разбера какво, по ангелите, съм си мислела, когато съм решила да се забърквам с random X хора. Припомням си и вдъхновяващият пост на Мимс с един от любимите ми цитати: "моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш." Point is, че гениалният ми план от онова време нито е бил толкова гениален, нито е щял да има особен ефект, освен да ме доповреди. Макар че, май точно това ми беше една от целите - да заменя старите повреди с нови, защото просто ми бяха в повече и не можех да функционирам правилно.
Anyway... Минало свършено... Дори почти забравено. Пък и agreed, това не е огън, от който искам да съм се опарила, за да знам, че пари. Сам го каза. Пък и си бил там, докъдето ми се искаше да стигна. Споменавала ли съм, че имаш изключителната способност да ме спасяваш от самата мен? Знам, че искаш първо да ти го кажа и тогава да го напиша, но сега ме е хванало вдъхновението и прозренията не ме оставят да си отдъхна, докато не ги изпиша всичките. Пост писан няколко дни. Все така се случва, че започвам да пиша, спирам се и после се случват още хиляди неща, за които не ми остават думите да пиша. Ще наваксвам после, като ми мине вълната от преживявания и мислите ми не ме побъркват.

Няма коментари: