19 май, 2012

lost and found again


За протокола, поправям се. Едно бъдещо тефтерче с разни записки, синя ластичка и ще си искам света. Ама онези хубавите думички пак са започнали да ме плашат и ми е някак си трудно да ги кажа на глас. Проклетите повреди... Сега ще обяснявам сама на себе си, че страшното е повече в ума ми, отколкото в действителността. Така де, никак не обичам някой да има способността да ми преобърне света с главата надолу. Пък тези хубавите думички точно това значат. И затова ще си обяснявам известно време, че миналото си е минало. 
И имах малко време да си прегледам блога и да си припомня разни неща. Та, whatever it was, защото определение така и не намерих, it wasn't a good thing. Sometimes I wonder if I will ever feel like that again, ама то такава зависимост не искам повече. Действаше ми прекалено убийствено и саморазрушително. Вярно, че си мислех разни съвсем други неща и понякога съм склонна да се съглася, че съм била права, но повече подобни изживявания не искам. I've had enough for a whole lifetime. 
The point is, че най-лошите неща, които биха могли най-много да ми навредят и да ме повредят, ме привличат по един особен начин. Дотолкова, че губя контрол и усещане за време и място, правилно и грешно. И това е идеално, ако пишеш книги за повредени герои и непреодолими чувства, но в реалността на мен лично ми стига едно такова изживяване, за да знам как да го напиша и да не ми се иска да го изживявам пак. Ако ще има крайност, която да не искам да достигна, ще е именно тази. То е точно... Когато Нейт се вмъкна в съня на Алиенора и тя знаеше, че нещо не е наред и не може да му се има доверие, но и не можеше да се отдръпне и дори да отмести поглед от него. 
Пиша подобни разсъждения, защото ми се иска да вярвам, че съм пораснала достатъчно, за да погледна назад и да видя всичко. Защото имам способността да намирам оправдания на хората за постъпките им и сама да лъжа себе си. Поглеждайки назад, в един момент исках точно това - нещо побъркващо и оставящо следи. Не бях пояснила сама за себе си подробностите. Сега мъничко ми се иска да се превърна пак в момичето, което бях, когато ми се искаше да съм тази, която съм сега. Колкото и сложно да звучи. Ама то като реша да правя каквото си искам обикновено така става. Благодарим за предизвикателството. После ако трябва да се търсят виновни, намерете първо причините да се побъркам толкова, че да я мина тази граница. Така де, за всяко действие си има причина. Просто ако знаех в какво се забърквам, нещата щяха да са доста по-различни. Но пък щом минах през това, значи мога да мина през всичко. Само дето ще си ме е страх още известно време, докато не си построим наново стъкления замък. И май не е много добра идея пак да е стъклен, но каквото стане. Имайки на предвид всичките мисли, които ми минаха през ума последната седмица и нещо, предпочитам да оставя всичко просто да си се случва. 
Всичко заради онова проклето усещане не, че съм те изгубила, а че изобщо не си бил мой. Тази беше и все още понякога е мисълта, която ме кара да се замислям толкова много за повреди, причини, следствия и всякакви подобни неща. 
Най-доволно ще се зарадвам на себе си, че говоря за всичко в минало време и на си мисля какво е можело да бъде. Защото ако беше, нямаше да го има това сега. А това сега - нас, приказката, морето, репетициите, усмивките, ходенето в парка, обикалянето на църквата, бала... Това не си го давам, колкото и да ме е страх от думичката, която би го описала най-добре. Та, приключих с разсъжденията. Съвсем скоро започвам с разказването за всички страхотни мигове. Just wait for it. И да, понякога ми трябва да се изгубя, за да се намеря отново.

Няма коментари: