17 май, 2012

повреди or whatever

2 май 2012
"И то пак заваля тъкмо, когато реших да си облека тениската и късите панталонки и да избягам колкото се може по-далеч от вкъщи. Аз ли се въртя в кръг или якой ми слага подвеждащи табелки, водещи до предишните мрачни места? Никога няма да разбера със сигурност. The point is, че ми се иска да избягам в обратната посока. Проклетите крайности, където или ще направя нещо както трябва или няма да го правя изобщо.
Странно защо се сещам за епизода на OTH, когато Лукас намери рисунките на Пейтън и й каза: "Your art matters. It's what got me here." Моето е тук... И има значение за който е решил да си губи времето и да ми чете мрънкането.
The point is, че сама пак си разказвам играта на себе си, все едно не го правих до скоро по подобен начин и доста пъти преди това. The point is, че през половината (ако не и повечето) време се чудя какво, по дяволите, правя и защо. Всъщност причината е една - ясна и достатъчна. А какво правя... Опитвам се. И не ми се получава особено. Considering... That's not what I wanted... You know, to be reminded of all the times before when everything I had done didn't exactly matter. Ама то каквото си направя сама, никой друг не може да ми го направи. Да не говорим за автогола, който вече си вкарах със завършването, матурите и изпитите като цяло.
Ще трябват доста дози кофеин и никотин, за да успея. И промишлени количества шоколад. И търпение най-вече. Просто ми се искаше поне веднъж да не трябва да си преобръщам света, за да докажа каквото и да било. Пък ако някой може да ми обясни какво не ми е в ред и защо почти винаги не е достатъчно да съм себе си, ще го обичам много.
Муше мое, и аз те гушкам много силно и добре, че те има да ми изслушваш всичкото мрънкане, че иначе всичките никотин, кофеин и шоколад на света няма да помогнат."

6 май 2012

"А случайно да споменах колко не се харесвам, когато съм влюбена? Така си е. Все едно всичките навързани нишки ще бъдат дръпнати всеки момент. Всичките повреди се обаждат когато трябва и когато не. Плашещо е.
Защо иначе заради един глупав танц ще ми се прииска да си получа дозата никотин? Защото когато на всички им стане навик да си отиват ми се задействат защитите и си мисля, че това ще продължава да се случва отново и отново. От там следва желанието да избягам, преди да е станало прекалено късно и пак да съм си преобърнала света и да съм изгубила себе си. Проблемът обаче е, че винаги сигналите за бягство се задействат, когато вече е твърде късно. Нито мога да избягам, нито да се спра, нито да направя каквото и да било... А да си повреден и да обичаш никак не е лесно.
Разумната част от мен осъзнава, че всичките повреди трябва да бъдат поправени и дори понякога успява да се справи с тях. То е като ... Все едно всяка една секунда, в която не си наблизо те изгубвам. Понякога дори когато стоиш до мен, без да те държа с ръце до себе си, ми се струваш прекалено далеч.
Съмнявам се, че досега знаех какво е... Всичко от преди ми се струва някак нереално в сравнение. Все едно не съм била аз, а някой друг. Най-глупавото е, че продължавам да внимавам какво ще кажа, защото като си казвах всичко имаше обратния ефект.
Пък най-много се харесвам, когато не обичам и когато си търся самоличности. Тогава не завися от нищо и никого. Може всичките ми повреди да си ги има, но за всяка трябва ключ, за да усетя, че я има. Не помня да съм ти давала ключове. Нито да си ги искал. А някак си... Всичко е прекалено истинско и започват да действат разни там механизми.
Та като цяло ... Да обичаш не е лесно, да не обичаш също. Всъщност да обичаш няма нищо сложно. Проблемът е във всичките пъти, в които си обичал, а не е трябвало и е нямало кой да обича теб. Това би трябвало да обясни всичките ми повреди и желанието да избягам. Само ако знаех и накъде и как...
Май трябваше просто да кажа, че ми липсваш адски много и с това да приключа поста." 

10 май 2012
"Проклетият дъжд не спира. Той си вали когато си иска, а на мен нали ми е лято и съм навън с бялата си рокличка. Нямам чадър, защото взе че се счупи доста отдавна. Все пак малко ли бяха гръмотевиците, а как ме е хващал тока няма да споменавам даже. Nope, i'm not over-reacting. Просто се променям с повод и без, смятайки го за поправяне на повредите, а новите ги игнорирам. Пък май май ги има, and that's what I hate about it the most. You know, been there, done that. Пък и след като бях предупредена, че имам склонност към глупости, ги събрах в кутията всичките. И следите заедно с тях. I'm still breathing.
Лекичко имам лошия навик да се изгубвам. Започнала съм вече. Затова и влюбена не се харесвам чак пък толкова. Имаше един момент, в който си търсех роля. Намерих си. Ще се усмихна, пък вие си мислете, че е искрено. It's like I'm a princess but with a plastic crown. A fake one. Whatever.
Просто всичките защити се повредиха или просто спрях да ги чувам. И сега ми ги няма посоките и табелите за бягство. And I kinda need them sometimes, just so I know I still have them, if not else.
Има неща, които никога няма да мога да бъда. Дори просто като роли. I'm not that girl. От страх да не го направя аз, се случи на мен. Ирония.
 Следва class act, kinda. Nothing happened. Ама то... Преди да задавам въпроси и да искам да знам нещо, трябва добре да го обмислям. What you don't know can't hurt you. И това на теория го знаех."

Няма коментари: