13 май, 2012

you me at six II

Гони ме желанието да пиша и мрънкам. Имам си кафе и цигара. Никотин и кофеин ми решават проблемите. Така де, поне ми се иска да го вярвам. Трябва и да си намеря ластичка, защото да ходя цяло лято с ръкавели не е опция. Не ми търсете смисъла, прекалено е сложно за обяснение. Просто сега е момента света да е мой и всичко да е розово, а не спират да се появяват дъждовни облаци. И тъкмо си мисля, че бурята е приключила, а започва следващата. 
I was right. And it's gonna come to this someday. I juast know it. It was like... Thanks for the memories. I may not be the same after it, but there's part of me I do like about it - I got through it. And it wasn't all so bad, just for the record. Nah, I'm being ... No idea what. I just had the chance to realise some things and... I was right, I think. And I'm not the only one who knows it. Point made!
До тук с лирическите отклонения по разни там търсения на фотоапарати и граници. Пък и зависимостите се появиха после. Actually, back then бях най-много себе си. Сама си го направих, which kinda makes it better. Поне няма кой да ми е виновен, you know. 
Randon thoughts... Като не пиша често после имам прекалено много неща за казване. Пък проклетите зависимости никак не ги обичам и те мен също. Освен онези няколко като никотин, кофеин, шоколад...
Anyway... Като слушам Rush of Fools не си помагам на повредеността. Пък и имах шанса да проверя колко точно е. Много! Въпросът в случая е ... How far can I go from my own safe zone before I decide I reached a new limit. And it's not the easiest thing in the world. Anyway... I'll think about it when I get there. Просто ... Не намирам думите да кажа каквото исках. I just had the chance to realise it... А сега ще се усмихна глупаво for all the things I can't write about, because they mean(meant) to much. 
Исках за заглавие да напиша "you me at six", а такъв пост вече има. Просто слушах тях когато започнах да пиша. И си припомних за онези далечни забавни дни, когато ми беше обичливо и се чудех кого да гушна, просто защото исках някой да гушне мен. Sounds sad, I know. I'm just pretty far from myself or more like from the version of myself that I actually like. But it takes a lot to get to it again. And that less version of myself... I wish I could take it off me. Only it's not just me. It's like ... I can never ever get it right and then I kinda wish I didn't burn down the bridge that could have taken me back to my old self. She was pretty great, even when she wanted to hug people just so someone would hold her. You know, sometimes being all scared and damaged has it's benefit. You get through every day knowing how much it took you to keep yourself from falling apart. And you wake up, you get to the top of the world if you have to, then you got to bed. And it goes on and on for such a long time that I kinda lose all my senses. I don't care if it's day or night, it's always 4 am for me. Sometimes it still is... And I kinda like being in the dark. It may be scary to be all alone, but you're safe in a way. It's protecting me from ... well places like the ones I started top purposely go to. And I kinda wish I never got out of the darkness. Because it may have been all I had, but I liked it that way. Now I'm getting lost a little bit too often and I hate being lost. Partly because most of the time no one would look for me, and also almost no one notices that I'm just a little bit lost most of the time. 
Пиша прекалено объркано. Просто си искам старата версия на себе си. Трябваше да ми се напомня да дишам, но само мисълта, че някак си успявам въпреки всичко ми беше достатъчна. И да, исках да се събудя. Но и реалността не ме обича особено. Пък когато сънуваш нещо и после реши да се случи наистина - разказва ми се играта и то по много грешни начини и причини. Поне тогава си го правих сама за себе си. Сега ако трябва да си задавам въпроси не съм сигурна на кои ще намеря отговора и на кои ще имам смелостта да отговоря като цяло. 
Кога пак, damn it, се повредих толкова? И как успях да стигна до подобни изводи? Знам как... Просто не ми се искаше да стигам до тях. Това обяснява защо не съм писала скоро. Не знаех как да обясня. Пък сега като знам... Все си е същото. И за мен поправка няма. 
Връщайки се към предния пост с такова заглавие започна да ми липсва кафето без захар... Да, затворените в стаята слънчеви лъчи... Понякога пиша и заключвам разни спомени в думите си. Пък и помните ли онзи пост от началото на годината, когато казах, че съм като енциклопедия със синьо и оранжево. Всъщност не аз, а блога. Просто прочитам две думи и съм някъде другаде. Добре, че тогава не можех да напиша повече от две думи с препратка към нещо. Най-странното е, че не ми пречи да го препрочитам (вече). Дори ми се иска да отделя малко време, за да прегледам многото постове с един и същи етикет просто за да проследя промените в себе си и какво е довело до тях. То не точно какво, но както и да е. И да... Грешното става правилно, правилното - грешно. Място за логика не остава. 
You me at six -  Reascue me

Няма коментари: